Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
Откакто бяха в Париж, от Ейб Норт непрекъснато лъхаше на винена бъчва; очите му бяха кръвясали от слънцето и от алкохола. За първи път Розмари си даде сметка, че той се отбива навсякъде, където може да пийне по чаша, и се чудеше как Мери Норт понася това. Мери беше спокойна: или мълчеше, или се смееше, така че Розмари почти нищо не знаеше за нея. Тя харесваше правата черна коса, отметната небрежно назад, която от време на време падаше косо по страната й, почти закриваше едното око и тогава Мери отмяташе глава и приглаждаше непокорните кичури.
— Тази вечер ще се приберем рано; щом допием чашите си, ставаме, Ейб. — Мери говореше весело, но в гласа й прозвуча загриженост. — Ще завали и ще се намокрим.
— Вече е доста късно — каза Дик. — Най-добре е всички да тръгваме.
Благородното лице на Ейб придоби малко упорито изражение и той живо се възпротиви:
— О, не. — Замълча, после предложи: — Не, ще поръчаме още една бутилка шампанско.
— Аз няма да пия повече — каза Дик.
— Имам предвид Розмари, не теб. Тя е закоравяла алкохоличка — в банята си държи бутилка джин, майка й ми разказа.
Той изля остатъка от бутилката в чашата на Розмари. Първия ден в Париж й беше прилошало от разхладителни питиета; след това не бе пила нищо, но сега вдигна чашата с шампанско и отпи от нея.
— Но какво е това? — учуди се Дик. — Нали ми казахте, че не пиете?
— Не съм казала, че никога няма да пия.
— Какво ще каже майка ви?
— Ще изпия само тази чаша. — Тя изпитваше нужда да изпие шампанското си. Дик пиеше, не много наистина, но все пак пиеше, и тя се надяваше, че като пие, може би ще се приближи до него, ще придобие нещо, което й е необходимо. Бързо отпи от чашата си, задави се и каза: — Освен това вчера имах рожден ден, навърших осемнадесет години.
— Защо не ни казахте? — възмутиха се те.
— Знаех, че ще вдигнете голям шум и ще си създадете много труд заради мен. — Тя довърши шампанското си. — Така че сега празнуваме.
— В никакъв случай — каза Дик категорично. — Утре вечер ще отпразнуваме рождения ви ден, не забравяйте това. Осемнадесет години е много важна възраст.
— Навремето мислех, че докато не навършиш осемнадесет години, нищо няма значение — каза Мери.
— Това е вярно — съгласи се Ейб. — А после е същото.
— За Ейб нищо няма значение, докато не се качи на кораба — каза Мери. — Този път действително има план за всичко, което ще направи, когато пристигне в Ню Йорк. — Тя говореше като човек, уморен да казва неща, в които вече не вярва; личеше, че пътят, който двамата с мъжа й следваха или не успяваха да следват, е всъщност само в сферата на намеренията.
— Той ще композира в Америка, а аз ще се занимавам с пеене в Мюнхен, така че, когато отново се съберем, няма да има нищо невъзможно за нас.
— Това е чудесно — възхити се Розмари, изпаднала вече под влиянието на шампанското.
— Междувременно още една капка шампанско за Розмари. Така тя по-добре ще успее да установи наличието на лимфатичните си жлези. Те започват да функционират едва на осемнадесет години.
Дик, който обичаше Ейб, но отдавна беше загубил надежда в него, се засмя снизходително:
— От медицинска гледна точка това не е вярно и освен това ставаме.
Ейб схвана, че с него се отнасят малко покровителствено, и продължи шеговито:
— Нещо ми подсказва, че следващият ми успех в Бродуей ще дойде дълго преди да си завършил твоя трактат.
— Надявам се — каза Дик с равен глас — Надявам се. Може дори да се откажа от това, което ти наричаш „трактат“.
— О, Дик! — възкликна Мери изненадана и разтревожена. Розмари никога не беше виждала лицето на Дик тъй безизразно; тя почувствува, че се казва нещо много важно и за малко не извика заедно с Мери: „О, Дик!“
Но Дик отново се засмя и добави:
— … Да го изоставя, за да се заема с друг. — И стана от масата.
— Но, Дик, седни. Искам да знам…
— Ще ти кажа друг път. Лека нощ, Ейб, лека нощ, Мери.
— Лека нощ, Дик — усмихна се Мери мило, сякаш й беше приятно да остане на почти опустелия кораб. Тя беше добра, храбра жена, следваше мъжа си навсякъде, нагаждаше се според него, без да успее да го отклони дори една крачка встрани от пътя, по който вървеше, и понякога с отчаяние си мислеше колко дълбоко в него бе залегнало онова, поради което тя се опитваше да го напътствува. Въпреки всичко тя излъчваше нещо хубаво, сякаш беше талисман.