Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Както и тогава, той се отправи леко и безшумно към нея, очаквайки мига, в който щеше да се обърне и да го види. Беше клекнала до пътеката без шапка, косата й падаше по раменете на тежки къдрици. Процеждащата се през напъпилите дървета бледа светлина й придаваше по-тъмнорус оттенък.
Беше вече почти до нея, когато тя вдигна глава.
— Здравей — рече Мън и подаде ръка, за да й помогне да стане.
Мей пусна лопатата, с която чоплеше лехата, и се изправи да го целуне.
— О, Пърс — промълви тя. — Подготвям място за латинките. Ще ги посадя ей тук, край пътеката. Ще бъде хубаво, нали?
— Да — отвърна той, а тя отново се загледа в квадратчето черна пръст, което бе изровила изпод ланшната шума. — Знаеш ли, Толивър е дал под съд сдружението? Иска си тютюна обратно.
— О, Пърс, нима може да го стори?
— Вече го прави — кимна той и забеляза, че тя продължава да гледа в квадратчето пръст. — Ако ни осъди, свършено е с нас! Това е.
Тогава тя вдигна очи към него и на лицето й се изписа загриженост.
— Но няма да успее — предсказа тя. — Вие ще спечелите, нали, Пърс?
— Може и да не спечелим. Нищо не се знае. Действа заедно с „Дисмюкс“. Опитва се да им пробута тютюна си и ние вероятно ще загубим — досега не му беше минавало и през ум, че сдружението може да загуби. Това изобщо не го тревожеше. Ударът, съкрушителният удар, им бе нанесен по друг начин. Не бе преценил какви са изгледите, а ето че го каза, каза, че сдружението може би ще загуби. И както със задоволство откри, направи го, за да засили тревогата на лицето й, за да я уплаши, за да я накара да разбере, че на този свят съществува и зло, и несигурност, за да я накара да страда. А сетне, убедил се в това, изпита още по-голямо удоволствие, когато добави: — Да, много е вероятно да загубим и тогава ще се видиш натясно!
Наслаждаваше се на този миг, отлагайки момента, в който наистина щеше да се замисли и да осъзнае онова, което по-късно щеше да се обърне против самия него.
— Съжалявам, Пърс — промълви тя и сложи ръка на неговата. — Но не се тревожи, не се тревожи толкова!
Той погледна за миг лицето й, сякаш за да почерпи сили от мъката, изписана по него, и попита:
— А можеш ли да ми кажеш на какво отгоре да не се тревожа?
— О, Пърс, недей така! — примоли му се тя и се вкопчи в ръката му, придърпвайки я към себе си.
Ала загледан в младата трева, покарала между камъните на пътеката, той не отговори.
— Не ми беше никак симпатичен! — продължи Мей замислено. — Ама никак! Насилвах се да го приема, но уви!
— Не си ми го казвала.
— Не — поколеба се тя, — не съм. Та аз нищичко не знаех! Ти толкова го харесваше, толкова го ценеше, отнасяше се с такова уважение към него! Не исках да ти се бъркам. Не знам защо, но никога не ми е бил приятен.
— Лесно ти е сега да го кажеш — промълви горчиво той, все така без да я погледне.
— Не, отдавна съм го разбрала! Може би още в деня, когато бяхме у тях: по начина, по който се държеше сестра му, когато той беше наблизо; по това, че тъй неотлъчно го следваше с очи, та тръпки да те побият!
— Ами, въобразила си си! — сряза я той.
Думите й го подразниха, не искаше повече да я слуша.
— Не съм! Когато същата вечер тя ме заведе на горния етаж, на площадката забелязах малка снимка, сигурно си я видял — на някаква жена, а тя се спря, вдигна лампата към нея и прошепна: „Жена му.“ После се обърна и го изгледа. Той стоеше долу, в коридора, и тъкмо се канеше да се върне в гостната. А тя го прониза с поглед и процеди: „Тя беше ангел!“ Като че ли искаше да повярвам на всички онези слухове, които се носят за тях, за нея, де.
— Че я докарал до наркомания ли? — попита той. — И че се е самоубила с морфин? Това са клюки! Просто е била богата, а когато е починала, той е наследил парите й. Друга причина няма.
— Стана ми неприятен още в мига, когато го зърнах! — настоя Мей.