Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
— Радвам се, че дойде — прошепна ми тя.
След дългата прегръдка аз я целунах и ми се стори, че вълните ме окуражават с грохота си. Още щом устните ни се допряха, разбрах, че тя е взела решение, и светът ми се преобърна.
Не беше първата ни целувка, но ми е любимата, дори само защото се случи в момент, когато ми беше най-необходима и беляза началото на един от най-прекрасните, най-повратни периоди в живота ми.
Рут ми се усмихва в колата, красива и безгрижна в лятната рокля. Върхът на носа й е леко зачервен, косата й е разрошена от вятъра и ухае на море.
— Обичам този спомен — казва ми тя.
— И аз.
— Да, защото тогава бях млада. С гъста коса и без бръчки.
— Не се промени.
— Пфу! — махва с ръка тя. — Промених се. Остарях, а да остаряваш не е забавно. Нещата, които някога са били лесни, стават трудни.
— Говориш като мен — отбелязвам, а тя свива рамене, необезпокоена от намека, че е само плод на въображението ми.
— Бях толкова щастлива, че успя да дойдеш — връща се към спомена.
— Съжалявам, че не останах повече.
След известно време тя ми отговаря:
— Двете седмици самота ми се отразиха добре. Родителите ми явно също го разбираха. Седях на верандата, разхождах се по пясъка и вечер изпивах чаша вино. Мислех много. За мен. За нас.
— Затова се хвърли в обятията ми, когато дойдох — пошегувах се.
— Не съм се хвърлила в обятията ти — отвръща презрително тя. — Паметта ти изневерява. Слязох по стълбите и те прегърнах сдържано. Възпитана съм да бъда дама. Просто те поздравих. Въображението ти доукрасява миналото.
Възможно е. Или не е. Кой би могъл да е сигурен след толкова години? Но всъщност няма значение.
— Помниш ли какво направихме после?
Питам се дали ме изпитва.
— Разбира се — отговарям. — Влязохме вътре и поздравихме родителите ти. Майка ти режеше домати в кухнята, а баща ти печеше риба тон на задната веранда. Обясни ми, че я купил същия следобед от рибар, който тъкмо завързвал лодката си на пристана. Беше много горд. Онази вечер, надвесен над скарата, ми се стори различен… спокоен.
— Беше хубаво лято за него — съгласява се Рут. — Работеше като директор на фабриката и не му беше толкова тежко. За пръв път от години имахме достатъчно пари да си позволим ваканция. И най-вече се радваше, че ще започне да преподава отново.
— И майка ти изглеждаше щастлива.
— Въодушевлението на татко беше заразно. — Тя помълчава малко. — А и тя като мен свикна с Грийнсбъро. Харесваше й тук. Никога нямаше да се почувства като във Виена, но бе научила езика и имаше приятели. Оценяваше топлотата и щедростта на хората. Най-сетне бе започнала да възприема Северна Каролина като свой дом.
Отвън вятърът издухва ледените шушулки от клоните. Те не улучват колата, но ми напомнят къде съм. Ала сега това няма значение.
— Помниш ли колко чисто беше небето, когато вечеряхме? — питам я. — Имаше безброй звезди.
— Защото беше тъмно. Светлините на града ги нямаше. И татко го забеляза.
— Харесвам крайбрежието. Трябваше да ходим всяка година.
— Щеше да изгуби магията си, ако го виждахме всяка година — възразява Рут. — Ходехме през няколко години и всеки път ни се струваше ново, диво и свежо. А и нямахме кой знае колко време. През лятото пътувахме много. Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, Чикаго, дори Калифорния. И Блек Маунтин, разбира се. Малцина имат възможност да опознаят страната като нас, а какво по-хубаво от това?
Нищо, казвам си. Знам, че е права. Домът ми е пълен със сувенири от пътешествията ни. Странно, но единственият ми спомен от крайбрежието е раковината, която намерихме на другата сутрин. Въпреки това си представям като на живо онези дни.
— Винаги ми е било приятно да вечерям с родителите ти. Баща ти сякаш знаеше всичко на този свят.
— Да — съгласява се тя. — Баща му и брат му бяха учители. Чичовците му бяха учители. Татко произхождаше от семейство на учени. Но ти също му беше интересен. Гледаше с уважение на работата ти по време на войната въпреки нежеланието ти да говориш за нея.