Дневникът на пирата
- Автор: Беннет Чарльз Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Чарлс Мун Бенет е роден през 1899 година в град Кентърбъри — Англия. Като прибавим и факта, че е членувал в обществото ни английските учители, това е почти всичко, което е известно за неговата съдба. За разбиранията и убежденията му обаче може да почерпим богати сведения от неговите книги. През 1934–35 година са излезли на български език романите му: „Адмирал Морган“, „Бунтовният остров“ „Педро от «Черна смърт»“ и „Двойникът на капитан Грим“, чието оригинално заглавие е „Дневникът на пирата“. Като писател Бенет има безспорен принос в развитието на морско-приключенския жанр. Романът, който предлагаме на нашите читатели, е написан в синхрон с най-добрата приключенска традиция, изпълнен с напрежение, героизъм и екзотика. Своеобразен е с това, че не романтизира пиратството, а го представя откъм неговата жестока и грозна страна. В настоящото ново издание на „Дневникът на пирата“ пропуските и грешките от предишния превод са поправени, езикът е осъвременен. Вярвам, че то ще достави удоволствие на любителите на хубавата приключенска книга.
Преди лодките да отплават за брега, аз се разпоредих, ако намерят Бърт Дебнъм или Сондърс Тъмния, да ги вържат, да запушат устата им и веднага да ги доведат при мен. Най-много се страхувах да не би Сондърс Тъмния да се разбъбри, че капитан Грим е мъртъв, и моряците, разбрали, че съм измамник, да забравят страха, който Едноокия дълги месеци бе всявал сред тях с деспотичната си власт, да ме уловят и да ме погубят.
Търсачите се разделиха на групи от по трима-четирима и на всеки отряд бе възложено да изследва определена част от острова. Ако станеше нужда, един изстрел от дългобойното оръдие на „Нападател“ щеше да послужи като сигнал за връщане.
Моят отряд се състоеше от Веселушко Прайс, Лен Григс и Сюъл. На последния аз започнах все повече и повече да се доверявам, след като го опознах по-добре. Научих, че се бил заканил да издаде заговора на другарите си да опожарят „Златна котва“, и затова го държали вързан за койката му, докато работата свърши. Макар че все още не му бях разкрил самоличността си, чувствувах, че така или иначе той с охота ще ме подкрепи срещу останалия екипаж.
Бях уредил нещата така, че онази част от остров Череп, която трябваше да изследваме, да включва мястото, където бях заровил съкровището на Даго. По мое нареждане през нощта Веселушко Прайс бе скрил една лопата на острова, недалеч от мястото, където възнамерявах да копая.
Лен Григс и Сюъл сложих на пост така, че да виждат всекиго, който тръгне в посоката, която възнамерявах да поема, но да не виждат мястото, където беше заровено съкровището. Веселушко Прайс отиде да донесе лопатата и докато го нямаше, аз огледах внимателно, за да се уверя, че наоколо няма някакво скривалище, откъдето някой би могъл да ме следи. Едва след като се убедих, че никой не ме наблюдава, тръгнах да посрещна Веселушко и го поставих на пост като другите, докато се върна.
Като си спомня за постъпките си, сега разбирам, че са били безразсъдни и рисковани. Пламенното ми желание да узная дали Сондърс Тъмния е извадил съкровището на Даго или не, беше толкова силно, че не исках да чакам по-благоприятна възможност да проверя това. Късметът беше на моя страна: изрових съкровището, установих, че е все още непокътнато, и го зарових отново, без никой да разбере това.
Веселушко Прайс скри лопатата, а аз се върнах там, където се бяха спотаили Лен Григс и Сюъл. Последният несъмнено беше много любопитен какво съм правил, но не посмя да ми задава неудобни въпроси. Останалата част на деня прекарахме в изследване на определената ни част от острова и на смрачаване се върнахме на „Нападател“ със същата вест, както и останалите отряди: „Нищо за отбелязване.“
Следващият и по-следващият дни бяха прекарани все така в търсене на Сондърс Тъмния и на предполагаемия дезертьор Бърт Дебнъм или на следа от съкровището на Даго. Един от моряците дори взе да копае наслуки, надявайки се по някакво чудо да попадне на мястото, където е заровено златото. Друг пък, запален от слуховете, че заровен метал бил откриван само с потрепване на лескова пръчка, държана леко в ръка, си отряза клонче от някакво дърво и тръгна с него да обикаля острова, почуквайки тук-там с надежда, а на лицето му бе изписано най-идиотско изражение на напрегнат размисъл. От време на време този човек надаваше ликуващ вик и подканяше другарите си да копаят, но въпреки своите усилия те не изровиха нищо и след няколко часа, изгубени в напразно произволно копаене, хванаха „иманяра“ и го хвърлиха заедно с гадателската му пръчица и всичко друго в морето. Когато се измъкна без пръчката си, той вече беше излекуван от иманярската си страст.
На всички скоро им омръзна тази работа — много труд, без никаква награда — и завикаха да тръгнем отново по море, където ги очакваше плячка. Аз се противопоставих енергично на исканията им, защото знаех колко безсилен бях да ги възпра да не подгонят първия търговски кораб, който забележат.
На четвъртия ден, както винаги, веднага след закуска слязохме на острова. Денят беше прекрасен. Морето имаше цвят на топаз, а златистите пясъци и разкошните палми зад тях прибавяха към картината своите ярки краски в такава чудна хармония, която само природата може да прояви при съчетаването на багрите. Шумовете, идващи от острова, бяха в очарователно съзвучие с ярките цветове и във веселия птичи хор почти не се долавяше неблагозвучна нотка.
Никой от хората не беше склонен да дири съкровището и без възражение ги оставих да се излежават на плажа. Самият аз възнамерявах да отида до мястото, където бях заровил Едноокия, за да видя дали няма някакви признаци гробът му да е бил разравян.