Танц с остриета
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-57-8
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с остриета». Краткое содержание книги:
Десетилетният конфликт припламва отново, когато синът на един от първенците на Трифектата бива отвлечен. И докато към Велдарен се стичат наемници, събирани за мащабен удар срещу престъпния свят, Хаерн прави все по-отчаяни опити да върне на града заслуженото спокойствие. Но той не подозира, че по дирите му са поели двама убийци. Единият е тласкан от собствено желание за възмездие. Другият, нает от хора със засегнати интереси, никога не е пропускал жертва.
А междувременно зад стените на Велдарен изниква амбициозен заклинател с прикрито лице, още по-прикрити намерения и собствено виждане за кипящия хаос...
Леон Кънингтън се засмя.
— Може би. И все пак това е малко пресилено от негова страна.
Двамата се настаниха край огромна трапеза, способна да приюти над осемдесет гуляещи.
Слугите започнаха да поднасят различни сладкиши за избор. Никак не й се ядеше, но тъй като ставаше ясно, че Леон няма да прекрати парада, докато тя не посочи нещо, Алиса си избра малка торта с ягоди. Първата гребната лъжичка събуди у нея една в последно време затихнала част, която й напомни, че има моменти, в които трябва да се грижи и за собствените си нужди. Кога ли за последно се бе хранила? Чувстваше се ужасно уморена. Умът й бе обгърнат от мъгла.
Сладкишът бе погълнат за поразително време. Зает със собствените си лакомства, Леон се усмихна покровителствено, сякаш подозирал и разбирал недояждането й.
— Домът ми е на твое разположение, ако пожелаеш да пренощуваш — каза стопанинът и отпи от сребърния си бокал (след като един от слугите бе опитал виното преди това, разбира се). — Само кажи. Ще предам на хората ти да не те чакат.
— Благодаря, но предпочитам да се върна. А и погребението е утре. Трябва да се уверя, че Бертрам е уредил всичко.
— Къде ще го проведете?
Тя отпи от виното. То бе силно и Алиса отмести чашата си. След дългия глад не биваше да пие.
— В дома ми. Ще погребем Натаниел в градината зад къщата.
— Разбирам.
След като се колеба няколко мига, Алиса повика една от слугините и си заръча нов десерт. Жената се поклони и след миг се върна, понесла друга торта, този път с боровинки. Колко ли плащаше Леон, за да поддържа запас от пресни плодове през зимата? Може би разполагаше с някаква тайна, позволяваща съхраняването им? По-натам непременно трябваше да го попита.
Едновременно с преполовяването на новата торта Алиса прецени, че повече не може да отлага темата, заради която бе дошла.
— Има и друга причина, поради която съм тук — рече тя и отмести чинията си. — Скоро възнамерявам да предприема нещо, за което ще ми е нужно съдействието ти.
— Нима? — многозначително отвърна Кънингтън. По повдигнатата му вежда и постановката на устните личеше, че той бе отгатнал навлизането в неприятна за него тема. Леон я разчиташе безпогрешно. Определено Алиса трябваше да поработи над това. Тя се чувстваше като измамница, недостойно заела мястото на баща си. Нищо чудно, че Бертрам непрекъснато грачеше насреща й да гостува по-често и да урежда приеми. Социалните й умения не притежаваха нужния финес.
— Вече десет години търпим тази нелепица с гилдиите на крадците — поде тя. — Някога смятах, че баща ми е неумел, но сега сама получих възможност да видя колко е трудно да открием тези плъхове. И това не е най-лошото. Смятах, че бихме могли да постигнем известно споразумение. Винаги ще има такива, които крадат от нас, но и двете страни не бива да се страхуват от смърт. В крайна сметка те се хранят благодарение на нашата търговия. Ако тя секне, те ще останат като пиявици в обезкървен труп. Но това няма да се случи. Макар издърпването им да се окаже болезнено, ние трябва да ги откъснем. Синът ми умря, защото ние бяхме станали прекалено мекушави. Преструвахме се, че те най-накрая ще се успокоят и ще ни оставят на мира. Но вече не.
— Потс ми казваше, че си започнала да наемаш всички наемници, годни да въртят меч?
— Да.
Леон въздъхна и неочаквано избута собствената си чиния.
— Ти си просто глупаво момиче, пленено от обстоятелствата, затова ще се постарая да ти спестя раздразнението. Няма да успееш да ги намериш, Алиса. Няма как да спечелиш. Със същия успех би могла да се опиташ да изловиш всички бълхи от южната част на Велдарен. Половината от онези, на които плащаш, ще си седят по цял ден в пивниците, а вечерта ще твърдят, че са убили по неколцина крадци. Ти откъде ще знаеш? Как ще следиш делата им? Всеки просяк, край когото си минала на път за насам, може да е бил Змия, Паяк или Пепеляв. Ти си хвърляш парите в канавката. Убитите при опит да се промъкнат в дома ми са много повече от онези, които съм убил с умишлено дирене.
Алиса почувства как вратът й почервенява, но въпреки това продължи, без да обръща внимание на арогантността му.
— Те искат да си мислим именно така. Но това не е вярно. Те се преструват на несъкрушими, но организираността им не е такава. Лоялността им не е непоклатима. Те ни заплашват с отрова и тел и са успели да убедят града, че те са страшните и жестоките. Ние сами сме си виновни, задето сме повярвали в това.