Грегор и проклятието на топлокръвните [bg]

— Лапблъд!

— Съвземи се, Лапблъд! — заповяда Рипред. — Трябва да се хванеш за лианата, за да можем да те изтеглим!

Лапблъд отвори уста.

— Не… оставете ме… Оставете ме… — едва прошепна тя.

— Да те оставя? След като спасих жалката ти кожа от онези растения? Тая няма да я бъде! Сега направи каквото ти казвам! — изрева Рипред.

Но Лапблъд само поклати леко глава.

— Не… вече не…

Грегор осъзна, че ѝ се беше струпало прекалено много. Месеците на гладуване, смъртта на мъничетата ѝ, мъчителното пътуване, смъртта на Мандж.

И Лапблъд беше решила, че не иска да живее повече.

— Не! — извика Грегор. — Не се предавай! Лапблъд! — Тя не реагира. Думите му не означаваха нищо. Но после той си спомни други думи, които можеха да променят нещата. Думи, които изобщо не бяха предназначени за неговите уши. — Ами Сиксклоу? И Флайфър? Какво ще стане с тях?

При звука на тези имена Лапблъд отвори очи и се огледа трескаво наоколо.

— Моите мъничета! — възкликна тя.

— Точно така! Твоите мъничета имат нужда от теб! — каза Рипред. — Сега ела на себе си и се хвани за лианата!

Лапблъд замахна с лапа и заби нокти в лианати. Рипред и Хамнет задърпаха от брега и с помощта на Нике най-после я измъкнаха от подвижните пясъци. Тя легна до Грегор. По козината ѝ беше полепнал дебел слой мокър пясък.

— Е, значи това е племенницата ми? — попита Хамнет, когато Рипред се обърна гневно към Лукса

— Знаеш, че е тя. Одрала е кожата на близначката ти — каза Рипред.

— Хамнет — каза Лукса. — Ти си Хамнет. Мислехме те за мъртъв.

— И ние те мислехме за мъртва, Лукса. И навярно по-добре да беше така, щом можеш толкова безсърдечно да гледаш смъртта на другарите си — кааа Хамнет.

— О, предчувствам, че ни предстои още една прекрасна семейна среща — обади се Рипред. — Но ще трябва да почака. Заведете ни до водата, Ваше величество, или се кълна, че ще разкъсам на парченца вас и приятелчетата ви гризльовци още тук, на място.

Грегор усети, че го повдигат и после го понасят. Фрил. Сигурно този път той беше на гърба ѝ. След няколко минути отново дочу шум от вода. Рипред го побутваше с муцуна в ребрата.

— Хайде, воине. Ставай. Иди да пиеш — каза Рипред.

Грегор се смъкна от Фрил на ръце и колене и запълзя към звука от течаща вода. От една скала извираше с бълбукане поток и се стичаше в кристално чисто езерце. Той потопи цялото си лице във водата и жадно засмука големи глътки, усещайки как се вливат в тялото му. Повдигна глава само за миг да си поеме дъх и отново потопи лице във водата… в живота…

Когато най-после утоли жаждата си, той се огледа наоколо. Намираха се върху голяма скала, която се простираше до езерцето. Лукса и мишките не се виждаха никъде. Рипред, Нике, Хазард, Фрил и Темп до един се бяха наредили заедно с него покрай езерцето и пиеха. Хамнет беше напълнил последния им мех и изливаше струйки вода ту в устата на Бутс, ту в устата на Лапблъд.