9-те слънца [bg]

— Добре ли си, Джак? Да влезем вътре? — попита сепнато тя.

Той се отдръпна от нея и усети по лицето си сълзи, смесени с дъждовната влага. Засрами се. Тя не каза нищо, докато той ги бършеше с опакото на дланта си. Нейното лице беше сухо. Както винаги.

Тя беше дипломат, затова той отговори дипломатично:

— Да. Омръзна ми да бягам, омръзна ми да се крия. Исках първо да те видя. Преди да отида в полицията.

Не, мамо, дойдох да се сбогувам — искаше му се да й каже. Сбогом завинаги. Не биваше да идвам. Толкова е трудно.

— Ще влезем вътре, ще пийнем кафе и ще се обадим на адвокат.

„Човек на действието както винаги“ — помисли си той.

— Нека първо да поговорим. Ти и аз. Преди адвокатите, нали?

Майка му мина бързо край портиера и те се изкачиха мълчаливо с асансьора. Искаше да види лицето й, но гледаше как от чадъра се стича вода върху пода. Джак влезе в жилището и въпреки задушната пролетна топлина усети хлад. Апартаментът беше същият, какъвто го помнеше — съвършен като от списание, декориран с колекцията й от китайско изкуство по червените стени и снимки на майка му с президенти, бизнесмени, дипломати и други знаменитости. Допълваха ги творби от различните й постове в Държавния департамент — Хонконг, Виетнам, Южна Корея, Перу, Люксембург. Беше събирала мозайка от целия свят, парченца красота от всяко място, за да украси гнездо, където никоя друга птица не желае да живее. В един ъгъл имаше семейна снимка на него и на баща му. В периферията на живота й, на границата на кръга.

— Искаш ли безкофеиново кафе? — попита тя.

— Имаш ли обикновено? Изморен съм.

— Хмм… не. Кофеинът вече ми действа разрушително.

„Само храната ти се отразява разрушително, мамо“, помисли си той. Чувстваше се разкъсан между копнежа и негодуванието — два края на едно и също въже, прерязващо сърцето му.

— Нека бъде безкофеиново тогава.

— Гладен ли си?

— Не.

Той я последва в кухнята, където тя се засуети около кафе машината.

— Как си, мамо?

„Не биваше да идвам тук“. Завладя го ненадейно изкушение да й разкаже всичко, да се впусне в обширно признание за опасността, която го дебне, да я помоли за помощ. „Сбогувай се и тръгвай. Не поглеждай назад. Иначе нищо добро не те чака“.

— Добре съм.

— Още ли работиш като консултант?

— Да, от време на време. Обмислям дали да не напиша нова книга.

— Радвам се.

Тя сипа вода в кафе машината.

— Къде се криеше, Джак?

— В Холандия.

— Трябваше да се досетя. Толкова много младежи от цял свят се тълпят край каналите. Заради дрогата си отишъл там, предполагам.

— Не, мамо, учех в университета. Пробвах марихуана, но предпочитам да прочета хубава книга или да отида на кино.

Тя примигна. Върху устните й затрептя усмивка.

— В университета. Бягаш от полицията и се връщаш в училище.

— Е, под чуждо име.

— Как се сдоби с нова самоличност? С дипломи? Как плащаше таксата за обучение?