Дъщеря назаем [bg]

Ема чакаше зад вратата на стаята на Оли, наострила уши за шумовете в къщата. Беше убедена, че преди да си легнат, Дейвид не беше включил алармената инсталация. Тя го беше помолила да не го прави — в случай че някой опита да влезе, за да върне Оли вкъщи.

Бяха й нужни само две секунди, за да вземе решение. Ако Наташа възнамеряваше да ходи някъде, щеше да я проследи. Възможно беше Том да се е заблудил — някой може и да наблюдаваше къщата, но в момента това не я интересуваше. Трябваше да узнае какво е намислила Наташа.

Къде беше тръгнала, за бога? Ема чу как задната врата се отваря, после се затвори тихо. Моля те, Наташа, не вземай ключа; не заключвай отвън, помоли се тя.

С един поглед към тъмносиньото долнище на пижамата, което носеше, си каза, че ще трябва да се задоволи с него, шмугна се в спалнята, грабна черния пуловер от мястото, на което го беше метнала по-рано, и се спусна по стълбите, без да заглушава стъпките си. Дейвид нямаше да се събуди. Явно се беше научил да спи при всякакви условия — включително и в редките нощи, когато Оли беше неразположен — а Наташа вече беше навън. Ема се надяваше да успее да я настигне.

Тя спря, за да нахлузи чифт мокасини с гумени подметки, които нямаше да се чуват на асфалта, отвори тихо задната врата и се измъкна навън, като затвори след себе си. Студът хапеше жестоко, но тя едва го усети.

Стъпи на тревата покрай чакълестата алея, изтича до портата и се огледа в двете посоки. Луната не грееше особено ярко, но все пак успя да различи движещ се силует вляво. Беше се насочил към същата горичка, в която се срещнаха с Том по-рано. Ако тръгнеше направо след него, щеше да се вижда ясно. Мисълта й запрепуска. От другата страна на пътя имаше стръмна дига с трева и жив плет. Трябваше да иде там — Наташа надали щеше да гледа в плета, ако се обърне да провери дали някой не я следи. Тя изчака няколко секунди, стрелна се трескаво през пътя и нагоре по дигата, след което застина за миг-два.