Човекът в лабиринта [The Man in the Maze]

— Най-доброто, което мога да ти предложа — рече той и пъхна къс месо през решетките. — Тукашно животно. Ядеш твърда храна, нали?

— Да.

— Така си и мислех — на твоята възраст би трябвало. На колко каза, че си, на двайсет и пет ли?

— На двайсет и три.

— Още по-лошо.

Мълър му подаде водата. Беше приятна на вкус или по-скоро нямаше никакъв вкус. Самият Мълър седна пред клетката и започна да се храни. Роулинс отбеляза, че излъчването му вече не бе толкова смущаващо, дори на по-малко от пет метра разстояние. Очевидно човек си изработва поносимост, помисли си той. Ако реши да опита.

След малко Роулинс попита:

— Ще дойдеш ли след някой друг ден да се срещнеш с другарите ми?

— В никакъв случай.

— Те много искат да си поприказват с теб.

— Това не ме вълнува. По-скоро бих разговарял с дивите зверове.

— Но говориш с мен — подчерта Роулинс.

— Заради новото усещане. И защото баща ти ми беше добър приятел. Пък и, както става при човешките същества, момко, ти си относително приемлив. Не бих искал обаче да се сблъскам с някаква случайна група тъпи археолози.

— Можеш да се срещнеш с двама-трима от тях — предложи Роулинс. — Да свикнеш отново с мисълта да си сред хора.

— Не.

— Не виждам защо…

Мълър го прекъсна:

— Чакай малко. Защо изобщо да свиквам с мисълта да съм отново сред хора?

Роулинс отвърна неуверено:

— Ами, защото тук има хора и защото не е хубаво човек да бъде изолиран от…

— Да не си замислил някакъв номер? Или пък сте решили да ме хванете и да ме измъкнете от лабиринта? Хайде, хайде, момко, какво крие мозъчето ти? Какъв ти е мотивът, да ме караш да отстъпя по въпроса за човешките контакти?

Роулинс се запъна. В последвалата неловка тишина Бордман заговори бързо, внушаваше му коварство, което му липсваше, подсказваше му. Роулинс го изслуша и се постара да се представи възможно най-добре.

Рече:

— Дик, ти искаш да ме изкараш абсолютен заговорник. Но ти се кълна, че не тая никаква злоба в съзнанието си. Признавам, че се опитах да те поразмекна, да те поразведря, опитвам се да се сприятеля с теб и смятам, че ще е най-добре да ти призная защо.

— И аз така мисля!

— В името на археологията. Можем да прекараме тук само няколко седмици. Ти си бил тук… колко, девет години ли? За това място знаеш толкова много, Дик. Смятам, че не е справедливо да запазиш тези знания единствено за себе си. Тъй че, надявах се, че ако мога да те накарам да се поуспокоиш, да се сприятелиш първо с мен, а сетне да дойдеш евентуално в зона E да поприказваш с другите, да отговориш на въпросите им, да обясниш онова, което знаеш за лабиринта…

— Несправедливо било да го запазя за себе си…