Човекът в лабиринта [The Man in the Maze]

— Колко време ще останеш този път? — попита го тя.

— Още четири дни.

— И кога ще се върнеш?

— След като си свърша работата.

— Нед, няма ли да си починеш най-сетне? Няма ли да кажеш някога „Стига!“, да спреш да пътуваш, да си избереш една планета и да останеш на нея?

— Да — отвърна неопределено той. — Сигурно. След известно време.

— Не говориш сериозно. Казваш го просто така. Хората като теб никога не се установяват на едно място.

— Не можем… — прошепна той. — Продължаваме да вървим. Винаги съществуват нови светове… нови слънца…

— Ти искаш прекалено много. Искаш цялата Вселена. Това е грях, Нед. Човек трябва да приема границите.

— Да, права си. Знам, че си права — пръстите му пробягаха по гладката като сатен кожа. — Ние вършим каквото трябва. Опитваме се да се поучим от грешките на другите. Служим на нашата кауза. Опитваме се да бъдем честни пред себе си. Как би могло да бъде иначе?

— Мъжът, който се върна в лабиринта…

— Той е щастлив — рече Роулинс. — Той следва избрания от него път.

— Как е възможно това?

— Не мога да ти обясня.

— Сигурно ни мрази ужасно, за да обърне гръб на цялата Вселена.

— Той е над омразата — рече Роулинс. — Постигнал го е някакси. Той е в мир със себе си. Каквото и да означава това.

— Каквото ли?

— Да — рече с благ тон той.

Почувства среднощния хлад и я отведе вътре. Застанаха до леглото. Той я целуна тържествено и отново се замисли за Дик Мълър. Питаше се какъв ли лабиринт го очаква самия него в края на собствения му път. Притегли я в обятията си и усети натиска на твърдата плът върху собствената си хладна кожа. Легнаха. Ръцете му търсеха, галеха, ставаха все по-настойчиви. Тя задиша учестено.