Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
— Да! — каза той. — Това променя положението, нали?
— Имитация!
Милионерът се наведе напред.
— През цялото време, господин Поаро, вие имахте тази идея. И през цялото време търсехте да се уверите, че сте прав, нали? Вие никога не сте вярвали, че граф Де ла Рош е убиецът, нали?
— Аз имах известни съмнения — каза спокойно Поаро, които впрочем, споделих с вас. Грабеж с насилие и убийство той енергично поклати глава. — Не, трудно е да си го представим. Това не хармонира с личността на граф Де ла Рош.
— Но все пак вие сте уверен, че той се е готвел да открадне рубините, нали?
— Естествено. В това няма никакво съмнение. Впрочем, нека ви изложа нещата така, както ги виждам аз. Графът е знаел за рубините и е начертал съответен план. Измислил е романтичната история за книгата, която пише, за да внуши на дъщеря ви да вземе скъпоценностите със себе си, като своевременно се е снабдил с точното им копие. Нима не е ясно намерението му да смени истинските рубини с фалшивите? Мадам — вашата дъщеря — разбира се, не е била експерт по диамантите. Вероятно дълго време би изминало преди тя да разкрие играта. А когато разбере измамата, е… аз не мисля, че тя би завела дело против графа. Твърде много неща биха излезли наяве. Той би разполагал вече с много нейни писма. О, да, планът е напълно безопасен от гледна точка на графа — план, какъвто той вероятно и преди е осъществявал с други жени.
— Да, всичко изглежда достатъчно ясно — въздъхна замислен Ван Олдин.
— Най-важното е, че съответства на манталитета на граф Де ла Рош — добави Поаро.
— Да, но сега… — Ван Олдин отправи въпросителен поглед към детектива — какво всъщност е станало? Това ми кажете, господин Поаро.
Поаро повдигна рамене.
Много просто — каза той. — Някой се е намесил преди графа.
Настана дълго мълчание.
Ван Олдин премисляше нещата. Когато заговори, той попита направо, без заобикалки:
— От кога подозирате зет ми, господин Поаро?
— От самото начало. Той е имал и основанието, и случая. Всички счетоха, че се разбира от само себе си, че мъжът, който е бил в купето на госпожата в Париж, е граф Де ла Рош. Аз също мислех така. После вие случайно споменахте, че веднъж сте припознали графа вместо зет ви. Това ми подсказа, че двамата са еднакви по ръст и телосложение и със сходен тен на кожата. Така ми минаха някои неща през ума. Прислужницата само за кратко време е била с дъщеря ви. Не би могло да се очаква, че тя ще познава добре мистър Кетринг по физиономия, тъй като той не е живеел на „Кързън Стрийт“. При това мъжът в купето достатъчно предпазливо е държал главата си извита навън, към прозореца.
— Вие вярвате, че той… че той е убиецът? — изръмжа Ван Олдин.
Поаро бързо вдигна ръката си.
— Не, не. Такова нещо не съм казал, но… това е една вероятност… една много силна вероятност. Зет ви се намираше натясно, много натясно, пред разорение. Това бе едничкият му изход.
— Но защо пък е взел рубините?
— За да направи престъплението си да изглежда обикновен грабеж, извършен от гангстери по влаковете. Иначе подозрението би паднало право върху него.
— Ако това е така, какво е направил с рубините?
— Това остава да се види. Има няколко възможности. В Ница се намира един човек, който би могъл да ни помогне — човекът, когото ви посочих на тенискорта.
Поаро се изправи. Ван Олдин също се изправи и сложи ръката си на рамото на дребния човек. Когато заговори, гласът му бе дрезгав от емоция.
— Намерете ми убиеца на Рут — каза той. — Това е всичко, което искам.
Поаро се изпъчи.
— Оставете работата в ръцете на Еркюл Поаро — каза величествено той. — И не се страхувайте. Аз ще разкрия истината.
Той очисти с ръка един косъм от шапката си, усмихна се насърчително на милионера и излезе. Все пак, когато заслиза по стълбището, част от самоувереността изчезна от лицето му.
— Всичко е много добре — промърмори на себе си той. — Но има големи трудности. Да, има големи трудности.
На излизане от хотела той се закова на мястото си. Пред вратата бе спряла кола. В колата седеше Кейтрин Грей и до нея се беше изправил, разговарящ с нея, Дерик Кетринг. След минута-две колата потегли, а Дерик остана на тротоара, загледан след нея, със странно изражение на лицето. Той повдигна рамене, въздъхна дълбоко и се обърна, за да види до себе си Еркюл Поаро. Дерик трепна въпреки волята си. Двамата си размениха погледи — Поаро изпитателен, а Дерик с леко предизвикателство. Тонът на Дерик бе небрежно подигравателен когато заговори, повдигайки веждите си:
— Много е мила, нали?
Да — съгласи се Поаро замислен. — Това чудесно приляга да се каже за госпожица Кейтрин. Изразът е твърде английски, пък и госпожица Кейтрин е твърде много англичанка. Дерик остана съвършено невъзмутим и не отговори нищо.