Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
— Както ви казах сър, аз изобщо не видях лицето на господина. Това е, което ме затруднява.
Поаро кимна усмихнат.
— Точно така. Аз добре разбирам затруднението ви. Сега нещо друго. Вие казахте, госпожице, че сте била на служба у мадам Кетринг два месеца. Колко време сте виждали господаря си през това време?
Мейсън помисли малко и каза:
— Само два пъти, сър.
— Отблизо или от по-далеч?
— Той дойде веднъж на „Кързън Стрийт“, сър. Аз бях на втория етаж и го видях от стълбището долу в салона. Бях доста любопитна поради… нали разбирате… както стояха нещата — Мейсън завърши изречението, покашляйки се дискретно.
— А втория път?
— Бях в парка с Ани, сър — една от камериерките, сър, и тя ми посочи господаря, който се разхождаше с някаква непозната дама.
Поаро пак кимна с глава.
Слушайте сега, Мейсън, откъде знаете, че този мъж, когото видяхте да разговаря с господарката ви на Лионската гара, откъде знаете, че той не е бил господарят ви?
— Господарят ми ли, сър? О, не мисля, че може да е бил той.
— Но все пак, не сте сигурна? — настоя Поаро.
— Поне не ми е минавало през ума, сър.
Мейсън беше явно развълнувана от тази мисъл.
— Вие чухте, че господарят ви е бил във влака. Какво по-естествено от това той да е дошъл по коридора?
— Но господинът, който разговаря с госпожата, трябва да беше дошъл отвън, сър. Той беше облечен с пардесю и мека шапка.
— Точно така, госпожице, но помислете малко. Влакът току-що е пристигнал на гарата. Много от пътниците слизат на перона да се поразтъпчат. Господарката ви се е готвела да направи същото и несъмнено заради това е облякла коженото си палто, нали?
— Да, сър — съгласи се Мейсън.
— Тогава и вашият господар прави същото. Влакът е отоплен, но навън е студено. Той облича пардесюто си, слага си шапката и разхождайки се покрай осветените прозорци на влака, изведнъж вижда мадам Кетринг. Дотогава си няма представа, че тя е във влака. Естествено, той се качва във вагона и влиза в купето й. Тя издава вик на изненада като го вижда и бързо затваря вратата между двете купета, тъй като е възможно разговорът им да е от частен характер.
Поаро се облегна назад в стола си и зачака ефекта от думите си. Никой не знаеше по-добре от него, че момичетата от типа на Мейсън не би трябвало да бъдат насилвани. Необходимо беше да й даде време да се освободи от самовнушеното си мнение. Накрая на третата минута тя заговори:
— Е, добре, сър. Може и така да е било. Никога не съм го помисляла по този начин. Господарят е висок и мургав и с почти същото телосложение. Шапката и палтото ме накараха да кажа, че господинът е дошъл отвън. Може да е бил и господарят, но все пак, не съм сигурна.
— Благодаря ви много, госпожице. Повече няма какво да ви питам. Ах, да, само още нещо.
Той извади от джоба си табакерата, която вече бе показал на Кейтрин.
— Тази табакера на господарката ви ли беше?
— Не, сър. Не е нейната… или може би…
Тя изведнъж се бе изплашила. Ясно беше, че новата мисъл изплуваше към повърхността на съзнанието й.
— Да, кажете? — насърчи я Поаро.
— Мисля, сър, не мога да бъда сигурна, но аз мисля… че това е табакерата, която госпожата бе купила, за да подари на господаря.
— Аха! — възкликна някак неуверено Поаро.
— Но дали табакерата му е била вече дадена или не, аз, разбира се, не мога да кажа.
— Точно така, — съгласи се Поаро. — Точно така. Мисля, че това е всичко, госпожице. Довиждане.
Ада Мейсън напусна стаята, като затвори тихо вратата след себе си.
Поаро се обърна с лека усмивка към Ван Олдин. Милионерът бе като ударен от гръм.
— Вие мислите… мислите, че убиецът е бил Дерик? — попита той. — Но всичко сочи обратното. Та нали графът е все едно заловен с окървавени ръце с тези рубини?
— Не.
— Но вие ми казахте…
— Какво съм ви казал?
— Онази история с рубините. Дори ми ги показахте.
— Не.
Ван Олдин го изгледа смаян.
— Искате да кажете, че не сте ми ги показали?
— Не.
— А вчера на тенискорта?
— Не.
— Вие луд ли сте, господин Поаро или аз?
— Никой от нас не е луд — каза детективът. — Вие просто ми задавате въпрос и аз ви отговарям. Вие ме питате не съм ли ви показвал вчера рубините. Аз отговарям — не. Това което ви показах вчера, господин Ван Олдин, беше една първокласна имитация, която едва ли би могла да бъде различена от истинските камъни, освен от експерт.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ПОАРО СЪВЕТВА
Няколко минути изминаха преди милионерът да възприеме този факт. Поразен, той впери поглед в Поаро. Дребничкият белгиец кимна съчувствено.