Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Но в такъв случай не разбирам защо се смеете, скъпи братко.
— Не разбирате защо се смея?
— Без съмнение, ако господинът чака командващия флота Дьо Сюфрен на градската врата, то тогава той е по-изискан от нас, ето всичко. Щом той пръв ще го види, следователно ще го приветства преди всички.
— Хайде де, вие се шегувате, скъпа сестро — отговори младият принц със смях. — Вие много малко познавате нашата дипломация. Вярно, господинът отиде да чака при портата Фонтенбло, но ние, ние си имаме някой, който чака на мястото за смяна на коне във Вилжюиф.
— Така ли?
— Тъй че господинът дълго ще чака сам при портите — продължи граф Д’Артоа, — докато в същото това време по заповед на краля Дьо Сюфрен, заобикаляйки Париж, ще пристигне направо във Версай, където го очакваме.
— Чудесно измислено.
— Не е лошо и аз съм доста доволен от себе си. Залагайте, сестро.
В този момент в игралната зала имаше най-малко сто души от най-знатен произход: Дьо Конде, Дьо Пантиевър, Дьо ла Тремуй, принцесите… Единствен кралят забеляза, че граф Д’Артоа разсмива кралицата, и за да се включи в заговора им, многозначително им намигна.
Вестта за пристигането на Дьо Сюфрен, както казахме, не се бе разчула, но вече се носеше като предзнаменование във въздуха и нищо не можеше да я спре.
Усещаше се нещо потайно, което щеше да се появи, нещо ново, което щеше да разцъфне, това бе непознат интерес, който се излъчваше от всички тези хора, сред които и най-дребното събитие придобиваше значение, щом господарят се е намръщил, за да порицае, или е разтегнал устни да се усмихне.
Кралят, който имаше навика да играе със сребърни монети по шест ливри, за да намалява мизите на принцовете и на благородниците, той, кралят, не забеляза, че бе хвърлил на масата всичкото злато, което имаше в джобовете си. Кралицата, отдадена изцяло на ролята си, действаше хитро и с престорената страст, която вложи в играта, отклони вниманието на обкръжаващите я.
Филип, допуснат в играта и поставен срещу сестра си, възприемаше едновременно с всичките си сетива небивалото упойващо въздействие на това благоволение, неочаквано и възпламеняващо.
За каквото и да мислеше, не му излизаха от главата думите на баща му. Той се питаше дали пък старецът, който бе преживял властването на три или четири фаворитки, наистина не познава точно историята на времената и нравите.
Той се питаше дали това пуританство, което дължи на религиозната си екзалтация, не е още една глупост, която е донесъл от далечните страни.
Кралицата, така поетична, толкова красива, така дружелюбна към него, дали не беше само една ужасна кокетка, желаеща да прибави още едно страстно увлечение в спомените си, така както ентомологът забожда още едно насекомо или пеперуда под витрината си, без да се безпокои от това, че бедната животинка, чието сърце пронизва с карфица, страда?
И при все това кралицата не беше обикновена жена, с обикновен характер. Един неин поглед означаваше нещо, един поглед на тази, която никога не оставяше очите й да се спрат на нещо, без да е пресметнала стойността му.
„Коани, Водрьой — повтаряше си Филип, — те са обичали кралицата и са били обичани от нея. О, защо? О, защо тази клевета е така мрачна, защо един лъч светлинна не се промъкне в тази дълбока бездна, наричана женско сърце, която е още по-дълбока, когато сърцето е на кралица?“
След като Филип достатъчно бе повтарял наум тези две имена, той започна да съзерцава в края на масата господата Коани и Водрьой, които по своеобразен каприз на случайността седяха един до друг, безгрижни, да не кажем завеяни, с очи, обърнати в друга посока, не към кралицата. И Филип си мислеше, че е невъзможно тези двама мъже да са обичали и сега да са толкова спокойни; да са били обичани и да са толкова отнесени. Ах, ако кралицата го бе обичала, него, той би полудял от щастие, ако го забравеше, след като го е обичала — би се убил от отчаяние.
От господата Дьо Коани и Дьо Водрьой Филип се прехвърли на Мария-Антоанета. И все така замечтан, изпитателно гледаше това ясно чело, тази властна уста, този величествен поглед. И се мъчеше във всички прелести на тази жена да открие тайната й. „О, не! Това са клевети, клевети и единствено интересите, омразата и интригите на двора придават някакво значение на всички тези смътни слухове, които се разпространяват сред народа!“
Филип бе стигнал до тази мисъл в разсъжденията си, когато часовникът в залата на стражите удари седем и три четвърти. В същия момент се чу голям шум.
В залата прокънтяха бързи стъпки. Прикладите на пушките удариха в плочките. Глъчка, проникваща през полуотворената врата, приканваше за внимание към краля, който извърна глава, за да чуе по-добре, после направи знак на кралицата.