Колието на кралицата

— Аз не съм от вашата кръв? — промърмори Филип. После добави съвсем тихо, с очи, отправени към небето: — Не трябва ли да благодаря за това на Бога?

— Господине — продължи старецът, — повтарям и потретям, кралицата ви зове, търси ви!

— Имате добро зрение, татко — каза студено Филип.

— Хайде — продължи по-кротко старецът, стараейки се да обуздае раздразнението си, — хайде, остави ме да ти обясня. Вярно, ти си имаш свои основания, но в края на краищата аз имам опит, хайде, добри ми Филип, ти мъж ли си, или не си?

Филип леко повдигна рамене.

Старецът, като видя, че напразно чака отговор, рискува по-скоро от презрение, отколкото по необходимост: втренчи очи в сина си и забеляза достойнството, непроницаемата сдържаност, непреодолимата воля, с които това лице бе въоръжено, уви, по отношение на благата. Той потисна мъката си, разтърка с мекия маншон зачервения си нос и с глас, нежен като гласа на Орфей, когато е говорил на скалите в Тесалия, рече:

— Филип, приятелю, хайде, послушай ме.

— Ех, татко, струва ми се, че от петнадесет минути насам правя само това — отговори младият мъж.

„Ох, ще те накарам аз да слезеш от висините на величието си, господин американецо, и ти си имаш своето слабо място, остави ме да го набарам със старите си нокти и ще видиш тогава“ — помисли си старецът.

А на глас каза:

— Не забеляза ли нещо?

— Какво?

— Нещо, което прави чест на наивността ти?

— Да видим. Говорете, господине.

— Много просто: пристигаш от Америка, а замина за там в момент, когато имаше само крал, не и кралица, ако не броим Дю Бари, малко зачитано величие. Та така, завръщаш се, виждаш кралица и си казваш: „Да я уважаваме!“

— Разбира се.

— Бедно дете!

Старецът сподави в маншона едновременно и кашлицата си, и изблик на смях.

— Как! — възкликна Филип. — Вие ме обвинявате, господине, за това, че уважавам кралското достойнство, вие, който сте Таверне Мезон-Руж, вие, един от знатните благородници на Франция!

— Почакай, не ти говоря за кралската власт, говоря ти за кралицата.

— И вие ги разграничавате?

— По дяволите, какво е кралската власт, скъпи? — Една корона, но не се отнася до това, да го вземат дяволите! Какво е кралицата? Една жена, а, жената е нещо различно, за това ти говоря.

— Значи за това говорим! — извика Филип, зачервен едновременно и от яд, и от презрение, като придружи думите си с такъв великолепен жест, че никоя жена не би могла да го види, без да го обикне, никоя кралица — без да го обожава.

— Да, ти нищо не ми вярваш! Е, добре, попитай тогава Дьо Коани, попитай Дьо Лозюн, попитай Дьо Водрьой — продължи дребният старец с нисък и почти свиреп тон и с много цинизъм в усмивката си.

— Млъкнете, млъкнете, татко! — извика Филип с глух глас. — Не мога да ви ударя три пъти със сабята си заради тези три хули, но кълна ви се, ще нанеса тези три удара на самия себе си, безмилостно и неотложно!

Таверне направи крачка назад, завъртя се, така както би направил Ришельо на тридесетгодишна възраст, и разтърсвайки маншона си, каза: