Дългият следобед на Земята
- Автор: Олдисс Брайан Уилсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългият следобед на Земята». Краткое содержание книги:
В същото време последните издънки на човечеството носят душите си в ръка или се гордеят с опашките си, чрез които са свързани с дървото-майка.
Романът „Дългият следобед на Земята“ би бил една ужасяваща прогноза, ако картината на бъдещето, опиращата се на нашите страхове и надежки, не е пресъздадена по законите на истински големите произведения.
Престижната награда „ХЮГО“ отдава дължимото на Брайън Олдис, на неговото въображение, майсторство и замах на разказвач.
Ятмур хвърли разтревожен поглед към гигантската скала. Под сенките на трупащите се облаци тя сякаш щеше всеки миг да се сгромоляса.
Момичето се просна по очи.
— Могъщата скала ще ни смаже! — извика тя и дръпна Грен след себе си.
На свой ред и той погледна нагоре. Зрителната измама завладя и него. Гигантската кула се накланяше неумолимо и заплашваше да се стовари върху тях. Двамата се притиснаха към земята, заровили лица във влажния пясък. Те бяха създания на джунглата и реагираха единствено със страх на необичайното обкръжение.
Грен инстинктивно се обърна за помощ към гъбата, обвила главата и врата му.
— Гъбо, спаси ни! Доверихме ти се и ти ни доведе в това кошмарно място. Длъжна си да ни измъкнеш. Побързай, преди скалата да ни е премазала.
— Умрете ли вие, загивам и аз — изпрати тя посланието си в мозъка на Грен. — Но можете вече да станете. Движат се облаците, а не скалата.
Минаха минута-две, наситени единствено от плясъка на вълните, докато Грен дръзне да вдигне очи, за да се увери в думите й. Нямаше място за съмнение. Никакви скални отломъци нямаше да се стоварят върху беззащитното му тяло. Той се озърна по-смело. Усетила раздвижването на приятеля си, Ятмур проплака отчаяно.
Скалата сякаш продължаваше да се накланя. Момчето събра цялата си смелост и я огледа внимателно.
Гигантската скална маса все така се спускаше към него, но всъщност нищо такова не се случи. Най-сетне той се престраши, откъсна поглед от сивкавата й повърхност и побутна Ятмур.
— Нищо й няма на скалата — рече той. — Да вървим.
Ятмур вдигна пребледнялото си от страх лице, по което личаха червени петна от натъртване. Тя така силно се бе притискала о дребните камъчета и пясъка, че няколко бяха дори полепнали по кожата й.
— Това е магическа скала. Непрестанно пада, но никога не стига земята — промълви момичето най-сетне, след като дълго оглежда каменната маса. — Никак не ми харесва. Има очи, с които ни наблюдава.
Двамата продължиха напред. Ятмур нервно се оглеждаше. Облаците все така прииждаха откъм морето.
Брегът бе дълбоко прорязан, пясъкът често отстъпваше място на гигантски скални плоскости, които джунглата се бе опитала да завладее. Налагаше се да се катерят по тях, като се стараеха да не вдигат много шум.
— Скоро ще се озовем там, откъдето тръгнахме — рече Грен, след като установи, че лодката вече се е скрила от погледа му.
— Правилно — проехтя гъбата. — Намираме се на малък остров, Грен.
— В такъв случай не можем да останем да живеем тук.
— И аз така мисля.
— А как ще се измъкнем?
— Както пристигнахме. С лодката. Едно от тези гигантски листа ще послужи за платно.
— Не обичаме лодката и водата.
— Ще ги предпочетете пред смъртта. Няма да можем да живеем тук, Грен. Това е една огромна камара камъни, заобиколена от вода.
Момчето потъна в размисъл и дори не си даде труд да разкаже на Ятмур до какви заключения са стигнали с гъбата. Според него не биваше да вземат решение, докато не открият останалите рибари.
Долови, че момичето все по-често поглежда назад към скалната кула.
— Какво ти става — избухна накрая той. — Гледай в краката си, за да не си счупиш врата.
— Шшшт! — улови го тя за ръката. — Ще те чуе. Тази скала има безброй много очи, с които ни наблюдава.
Той понечи да погледне, но тя го улови и го придърпа зад голям камък.
— Не й давай възможност да разбере, че знаем — прошепна Ятмур. — Надникни оттук.
Момчето я послуша. Погледът му внимателно обиколи сивкавата повърхност, която сега, след като се бе скрило слънцето му, се стори още по-зловеща. След известно време забеляза, че по нея се виждат на равни интервали вдлъбнатини, удивително напомнящи очни кухини, които сякаш го следяха.
— Видя ли? — обади се плахо Ятмур. — Нещо злокобно витае над това място. Досега не забелязахме никакви признаци на живот. Нищо не се движи сред клоните на дърветата, нищо не подскача по брега, нищо не се катери по скалите. Единствено птицата, която сякаш някой погълна. Живи сме само ние, и кой знае още колко време.
Едва изрекла последните думи, и нещо помръдна на върха на скалата. Мрачните очи, вече нямаше съмнение, че са очи, се завъртяха едновременно към морето.
Ятмур и Грен също извърнаха глави в тази посока. Оттам, където се бяха скрили, се виждаше само част от залива, обграден от скалисти брегове. Но въпреки това ясно различиха в далечината някакво едро създание, което се носеше през потъмнелите води към острова.
— Какво ще правим сега! Идва насам. Дали да не се върнем при лодката? — попита разтревожена Ятмур.