Единственият оцелял
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
— Никакви доктори.
— Къде да карам сега?
— Върни се на магистралата. Поеми на север. Олбъни е на около час път оттук. Регистрирай ни в някой мотел. От ония, дето си оставяш колата отпред пред стаята.
— И нека позная — никакви луксове, нали?
— Нещо долнопробно. Където плащането в брой да не е необичайно и хората не обичат да викат полицията.
— Май страхотно ще си прекараме.
— Донесе ли аптечка?
— Нещо в гласа ти ми подсказа, че трябва да взема голяма аптечка. Там, сред торбите на пода е.
Кавано се разрови между торбите и извади пластмасова аптечка колкото голям телефонен указател. Усещайки болката в раната да се засилва, той отвори аптечката и затърси из бинтове, мазила, шишенца, че дори и ножици. Намери няколко карнетки тиленол и хвърли две капсулки в устата си, преглъщайки ги с вода. По-бавно пий, каза си той. Да не ти стане лошо.
— Бях търпелива — обади се Джейми. — Досега те попитах само веднъж.
— Искаш да знаеш какво става ли?
— Божичко, как се сети?
— Никога не съм ти разказвал за задачите си.
— Така е. — Джейми караше, без да отклонява поглед от пътя. — Но този път ще ми разкажеш.
— Да — кимна Кавано. — Щом рискуваш живота си да ми помогнеш, имаш право да знаеш в какво се забъркваш. Затова този път ще ти кажа.
5.
Мотелът в Олбъни, наречен „Краят на деня“, се намираше в странична уличка на пет пресечки от магистралата, в евтин квартал, нямащ нищо общо с Холидей Ин и Бест Уестърнс. Два бара, автосервиз и закусвалня за хамбургери — това бе типичното предназначение на окръжаващите го сгради във всички подобни квартали. По улиците рядко се мяркаше някой.
По пътя насам Кавано бе поизмил малко саждите и кръвта от лицето си. Бе си облякъл спортното сако, дънките и пуловера, които Джейми му бе купила, прикривайки изолирбанда на рамото си. Бейзболната шапка, която Джейми бе проявила инициативата да включи в покупките, скриваше опърлената му коса и той вече можеше да се изправи, без да привлича ничие внимание.
Сега огледа унилата улица, застанал пред мотела, докато Джейми влезе в офиса да запази стая.
След малко излезе, показвайки му ключа, прикрепен към голям жълт пластмасов куб.
— В брой ли плати? — попита той.
— Да. Казах на администратора, че кредитната ми карта е открадната.
— Обяснение като всяко друго.
— Вероятно е свикнал да получава пари в брой от такива като нас. Сигурно си мисли, че сме дошли тук да правим секс. — Джейми подкара колата навътре в мотела. — Разбирам защо не искаш да плащам с кредитна карта. Да не оставяш следа. Но на теория никой не знае за мен, нали така?
— На теория — отвърна Кавано. — Не съм казвал на никого от Протектив Сървисис. Нито дори на Дънкан.
За миг той си припомни обезобразеното лице на Дънкан и мъката и яростта му се засилиха.
Джейми спря колата срещу предпоследното бунгало.
— Ами тогава не проявяваш ли по-голямо внимание, отколкото е необходимо? — Тя поклати глава. — Чакай, знам какво ще кажеш. Няма такова понятие като „по-голямо внимание“.
Въпреки чувствата си в момента, той успя да се усмихне.
Джейми излезе от колата, отиде до вратата на бунгалото и я отключи.
Кавано отвори задната врата на колата, взе няколко пакета, които биха отвлекли вниманието на някой евентуален наблюдател — хората много обичаха да гледат пакети, — и с възможно най-твърдата си крачка влезе в бунгалото.
Две обикновени легла с избелели покривки. Масата бе изподраскана. Малкият телевизор бе захванат за стената. Мокетът бе тънък. Огледалото на бюрото бе пукнато в единия ъгъл.
— Каза, че искаш нещо долнопробно — обади се Джейми.
В стаята миришеше слабо на цигарен дим.
— Нямаше свободни стаи за непушачи — добави Джейми.
— Няма нищо. — Кавано сложи пакетите на масата, седна на леглото и се отпусна по гръб, затваряйки очи и чакайки замайването да премине. — Добро скривалище. Чудесно се справи.
— Ще донеса водата и другите неща от колата.
След като свърши това, Джейми затвори вратата и я заключи.
Проснал се на леглото, без да отваря очи, Кавано усети, че тя го гледа.
— Да не паля ли лампите? — попита Джейми.
— Не ги пали.
— Какво още да направя за теб?
— Донеси ми вода. Дай и малко тиленол.
— Раната да не се е инфектирала?
Той преглътна капсулките с вода.
— Сигурно. — Кавано се надигна с усилие. — Няма да е зле да проверим.
6.
Горещият душ обливаше Кавано, водата биеше наведената му глава и се спускаше на криволичещи вадички по гърба му. Той вдигна глава и подложи лице и гърди под горещите струи. Чувстваше се толкова слаб, че трябваше да седне.