Саваните на Кения
- Автор: Хантер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Стефанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Саваните на Кения». Краткое содержание книги:
Построихме лагера под група палми. Като разбраха, че оставаме, туземците се успокоиха. В тяхната наивна представа белият човек е всемогъщ. Той винаги успява. Това безгранично доверие — може би ласкателно за някои хора — ме подтисна. Спомних си твърде много несполуки в своята практика и се измъчвах от вероятността да разочаровам тези доверчиви хора.
Призори на другата сутрин тръгнахме със Сасита подир стадото. Минахме край някога цветущи кокосови плантации, сега изоставени, защото собствениците им не могли да се справят със слоновете. Само три палми се издигаха, оцелели по чудо. Останалите лежаха изпотъпкани и изкривени. Широките ветриловидни листа бяха пожълтели. Прегазихме останките от леха със сладки картофи, сега обрасла с пълзящи растения.
Групи маймуни се мятаха по клоните над нас. Между тях имаше много гверци с кожухчета от дълга тъмна козина с ярки бели райета, прилични на скунск. Някога кожите на тези маймуни се търсеха много, защото модните парижки дами искаха да се разхождат по булевардите с палта от маймунска кожа. За щастие на маймуните, тази мода мина.
Из високите клони маймуни с бели нагръдници се мятаха като катерици. Дърветата бяха толкова високи, че малките животни се виждаха само като петна. Както много пъти, и сега ми стана мъчно, че не мога да седна и просто да наблюдавам животинския свят наоколо. Ловецът обаче има строго разписание и трябва винаги да върви напред.
Попаднахме на слонски изпражнения. Две червени катерици вадеха зърна несмляна царевица. Сасита докосна изпражненията. Бяха топли. Стадото беше близо пред нас. Тогава ги чухме. Те издаваха какви ли не шумове — гърлени звуци и въздишки, а от време на време женските остро изпищяваха. Приближихме се. Виждах как върховете на храстите се полюляваха от движението на стадото. До мен Сасита непрекъснато изпробваше вятъра с прашец от гъба.
Сред дърветата се показаха няколко кафяви, земноцветни фигури. Пропълзяхме на 30 метра от тях. Това беше малка част от стадото, състоящо се от женски и два млади мъжкаря.
Нямах възможност да стрелям в уязвимо място. Тогава една от женските вдигна глава. Моментално я повалих. Останалите се защураха наоколо в паника. Преди да се отдалечат, успях да поваля още два слона.
От бягството на ужасеното стадо целият подлес около нас пращеше и се огъваше. Сасита и аз тръгнахме подир два млади мъжкаря.
Местните жители, които бяха дошли с нас като следотърсачи, сега повече пречеха, отколкото помагаха. Те се бяха пръснали из гората и младите слонове се стъписваха и втурваха в обратна посока при всяко натъкване на човешка миризма. Слонът притежава толкова остро обоняние, че не е необходимо да попадне на човешка диря, за да подуши човека. Той долавя миризмата отдалеч. Преди да се отдалечим няколко крачки, двата слона внезапно се втурнаха към нас. Те не нападаха. Просто се опитваха да избягат, изгубили представа къде се намираме.
Те минаха покрай нас един след друг. Изпразних двете цеви, като се целех в плешките. Не улучих. Те продължиха своя бяг през гъстия шубрак, като огъваха и чупеха храстите. Преследвахме ги. Подлесът беше толкова гъст, че ми пречеше да виждам. Най-после зърнах някаква кафява фигура, която приличаше на голям мравуняк. Опитах се да заобиколя, за да намеря изгодна позиция за стрелба, но не можах да си проправя път.
Върнах се при Сасита. Слонът не беше мръднал. Не можех да разбера къде е главата, къде задницата, но най-отдалечената част изглеждаше леко повдигната и аз реших, че по-близкият край е рамото. Трябваше да се повдигна на пръсти, за да се прицеля. Стрелях — никаква реакция: слонът не издаде звук, въпреки че положително бях улучил.
Когато ходя на лов за едър дивеч с двуцевка, обичам да зареждам след всеки изстрел, за да имам винаги два патрона в случай на нападение. Разбира се, правя това, когато имам време. Отворих затвора, за да поставя друг патрон. За да сторя това, трябваше да погледна надолу. В този миг Сасита извика. Когато погледнах, слонът вече нападаше.
Нищо не бях чул. Очевидно слонът се беше движил през гъстата растителност съвсем безшумно. Нямаше време да се целя. Вдигнах пушката и стрелях слепешката в огромното животно, което се издигаше над мен. Ударих го между очите. Слонът падна на колене и бивниците заораха в земята. Беше само на 2,5 метра от мен. Стоях, целият разтърсен. Когато се съвзех и се огледах за моя помощник, видях, че Сасита съвсем равнодушно вдигаше празната гилза, за да си направи от нея табакера за емфие. За него аз бях неуязвим. Нищо не можеше да нарани белия човек с неговата ефикасна защита. Бих желал аз самият да имам подобна вяра в себе си.