Саваните на Кения
- Автор: Хантер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Стефанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Саваните на Кения». Краткое содержание книги:
Изведнъж до ухото ми достигна крякане на шотландска яребица. В миг станах отново малкото момче от миналото. Крякането идваше от покритото с пирен тресавище. За да отида дотам, трябваше да се прехвърля през една градинска врата и да пресека едно пасище. Като стъпих горе над градинската врата, видях на полянката стадо, водено от стар бик. Като минавах, забелязах, че рогата на бика бяха чудесни. Бях пресякъл наполовина поляната, когато чух тропот от копита след мен. В миг се пренесох отново в Кения. Колко пъти бях чувал този тропот, когато някой бивол ме нападаше. Обърнах се и видях, че бикът се беше спуснал към мен. Навел беше глава и опънал врат. Прекрасна гледка.
Изведнъж осъзнах, че нямам голяма пушка. Бикът беше на около петдесет метра от мен и ме приближаваше с доста голяма свирепост. Не обичам да обръщам гърба си към животното, но в този случай нямах друг избор, освен, да побягна. И аз побягнах. За щастие градинската врата не беше висока и аз се прехвърлих през нея точно когато рогата на бика се блъснаха в дървото. Той счупи едно от средните дървета на вратата и спря там, като започна гневно да мучи. След това размаза изпражненията си с копита, както носорогът размазва своите. Рядко съм виждал животно с толкова дух в себе си като този стар бик.
Като се върнах в къщи, казах на Хилда, че в бъдеще ще излизам с пушка. Хилда каза, че фермерите ще протестират, ако убия някое от породистите им животни.
„Хубава страна тогава, щом човек не може да се пази от диви зверове“ — възроптах аз.
„Всъщност, Джон, ти си нарушил границата на владението“ — каза Хилда вежливо.
Нарушил съм границата на владението! Не бях чувал тези думи цели четиридесет години. И все пак нямаше съмнение, че Хилда казваше истината. Може би беше незаконно даже да убивам яребици. Бяхме се върнали обратно в цивилизацията.
Хилда ме гледаше с безпокойство. Най-после тя каза ласкаво. „Джон, ние прекарахме много добре ваканцията си. Но не мислиш ли, че е вече време да се върнем в Макинду?“
Това наистина бяха приятни думи. Хилда, както винаги, имаше право. Опаковахме вещите си и потеглихме с първия параход за Кения.
Слязохме в Найроби и аз се отбих да поприказвам със старите си приятели. Доста се изненадах, като научих, че всичко беше вървяло добре в района на Макинду, макар че ние бяхме отсъствували няколко месеца. Все пак имах чувството че сигурно има някои неща, които се нуждаят от моята ръка. Същата вечер взехме влака на юг. От прозореца на вагона гледахме стадата от диви животни, пръснати по равнините далеч на запад, чак до залязващото слънце. Това беше приятна гледка, която ни поздравяваше с добре дошли.
Макар че бяхме отсъствували толкова дълго, аз не бях писал на хората си кога ще се върна. Когато влакът намали ход към Макинду, дадох сигнал с фенера си и след това отидох да видя как ще снемат багажа ни. Преди да снемем един-два куфара, Мулумбе пристигна бегом с три от момчетата.
Същата вечер седнахме на терасата пред вратата, слушахме дивия смях на хиените и далечния тътнеж на тъпаните на туземците. Мулумбе вече беше изпратил една от съпругите си да съобщи наоколо да ни доставят пресни яйца и мляко при изгрев слънце.
Небето беше осеяно със звезди, тежкият мирис на нощните цветя изпълваше въздуха. Хилда и аз вдигнахме чаши и пихме наздравица за Африка. Бяхме се върнали у дома.