Стоманеният плъх си свирка блус
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх си свирка блус». Краткое содержание книги:
И Флойд удари. Вече никаква наука — само груба сила. Серия тежки удари по гърба и в бъбреците на гиганта. Железния Джон отвори уста от болка и ме пусна.
Още удари по главата. Той се опита да се изправи, но краката му се подкосиха от последвалите ритници в коленете. Отново тупане на бързи удари, сякаш се беше задействала някаква ужасна машина. И внезапна тишина.
За миг Железния Джон се опита да запази равновесие. Лицето му бе напълно безизразно. После Флойд замахна с ужасен ритник, който се спря в слепоочието на гиганта. Той рухна до мен и повече нито се надигна, нито помръдна.
— Мъртъв ли е? — изхриптях аз.
Флойд се наведе, опипа пулса на вратната му жила и каза:
— Не, едва ли ще умре. Ще оживее. Но мисля, че ще запомни този бой. — По лицето му премина бърза усмивка, после той отново стана сериозен. — Ако си добре, ще ида да видя Стинго.
— Страхотно съм. Потрошен съм, но съм страхотно — изръмжах и с мъка се изправих на крака.
— Пулсът е нормален — каза Флойд, коленичил до приятеля ни. — Доста е пострадал, но, изглежда, няма нищо счупено. Ще се оправи.
Бях гроги. След щастливия изход се почувствах дори още по-изтощен и избъбрих, без да мисля:
— Той е добре, аз съм добре. Само че нямаше ли да е много по-добре, ако се беше намесил в този търкал малко по-рано?
Видях как се намръщи при думите ми и ми се дощя да си ги взема обратно. Не става.
— Съжалявам, наистина съжалявам. Трябваше да изчакам и да видя колко го бива. Знаех, че си добър, Джим. Знаех, че поне ще можеш да го задържиш. Съжалявам, но трябваше да видя колко е бърз, преди да го поема. Трябваше да го изтощя, без да му позволя да ме докосне. Знаех, че ще мога да се справя, и се задвижих веднага, щом се почувствах сигурен. Съжалявам…
— Докладвам — обади се нашият пазач-приятел-момиче. — Червеният е в безсъзнание.
Говореше в голям колкото монета комуникатор. Пристъпих към нея с протегнати ръце, готов за нападение.
— С кого говориш? На чия страна си? Какво става тук? Говори, или…
Тя не помръдна от мястото си. Копието й сочеше срещу мен.
— Отговорът на твоите въпроси в момента пристига. Ето.
Върхът на копието й се помръдна, за да посочи нещо зад гърба ми. Уловка? Кой знае. Пък и какво ме интересуваше? Обърнах се и погледнах към гигантския трон на Железния Джон.
Тронът бавно се завъртя на някаква невидима ос. Двамата с Флойд се обърнахме натам с вдигнати ръце, готови за самозащита. Откри се черен отвор и след като тронът престана да се движи, усетихме някакво движение в тъмнината. В залата влязоха две фигури.
И двете женски.
Едната беше на Мадонет.
— Здрасти, момчета — каза усмихнато тя и ни махна с ръчица. — Искам да ви представя новата си приятелка, Мата.
Жената беше приблизително с нейния ръст, с царствена осанка, облечена в черна роба със златна бродерия. Изражението й беше сдържано и миролюбиво. Малките бръчици в ъглите на очите й, както и единичните сребърни косъмчета в косата бяха единствените признаци на почтена възраст.
— Добре дошли от другата страна на Рая, Джим — каза тя и ми подаде ръка. — Ръкостискането й беше здраво и дискретно. Отворих уста, но не можах да измисля нищо подходящо за казване.
— Знам, че имате много въпроси. — Думите й запълниха паузата. — Всички те ще получат отговор. Но сигурно ще е най-мъдро да отложим сладките приказки за след като се измъкнем от това място. Един момент, ако обичате.
Тя измъкна много ефикасна на вид подкожна спринцовка от малката дамска чантичка на кръста си, свали капачето, наведе се да отмахне гъстите косми на крака на Железния Джон и му удари бърза инжекция.
— Така ще се наспи по-добре — каза тя. — Бетуел, би ли ни повела?
Пазачката бързо отдаде почест с вдигнато копие и с маршова стъпка мина покрай трона, за да влезе в зейналия отвор. Мадонет докосна Стинго по бузата и махна с ръка на Флойд да отиде при нея.
— Помогни ми да го носим. За Джим ще е предостатъчно, ако успее да се носи сам.
Забележката й ме възмути. Петно върху мъжката ми гордост? Но преди да успея да тръгна към Стинго, те вече го бяха вдигнали и поеха след Бетуел.
В тунела зад трона нямаше осветление. Поне докато Мата не влезе зад нас и не затвори прохода. По стените просветнаха бледи лампи. Бледи, но съвсем достатъчни, за да виждаме пътя. А и маршрутът до вратата в другия край не се оказа дълъг. Излязохме в голяма, просторна зала от червени тухли, която беше сякаш огледално отражение на онази, която току-що бяхме напуснали.
Само в размерите обаче. Тук стените бяха покрити с красиви пана и гоблени, изпълнени със слънчева светлина и цветни пейзажи. Приятна гледка след сабите и щитовете, които украсяваха другата. Цветните витражи изобразяваха изгледи на планини и долини, села и гори, за разлика от витражите в тронната зала на Железния Джон, показващи кървави битки и промушени тела. Няма що, обстановката тук изглеждаше далеч по-цивилизована.