Проходът на сломените сърца
- Автор: Маклейн Алистър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проходът на сломените сърца». Краткое содержание книги:
Рецептата му е проста, но с простотата на гениалното: действието в повечето му романи се развива в затворено за външното въздействие пространство (подводница, арктическа база, движещ се влак, завод за бактериологическо оръжие, който никой няма право да напуска). А вътре в този затворен свят, където всички са близки приятели и животът на всеки зависи от ближния, започват да се извършват варварски престъпления. Единият от тези приятели е предател и убиец — ала кой?
— Имаме цял сандък с експлозиви. Ако им подхвърлим една пръчка…
— Ако нямаш по-умни предложения, и ти си затваряй устата. Влакът ни трябва и за връщане.
И четиримата потънаха в намусено мълчание, рязко нарушено от гарафата с уискито, която избухна и разпръсна напитката заедно с остри като бръснач парчета стъкло из цялото купе. Ясно се чу изстрел от пушка. Губернаторът вдигна ръка към бузата си и загледа с недоумение изцапаните си с кръв пръсти. Втори изстрел, и черната шапка на Пиърс полетя към противоположния край на салона. От недоумението на четиримата не остана и следа. Всички като един се хвърлиха по очи на пода и запълзяха пъргаво по коридора за към трапезарията. Още три куршума проехтяха в салона, но при третия в помещението вече нямаше хора.
Дийкин свали пушката от барикадата, стана, улови Марика за ръката и я поведе към кабината на локомотива. Отвъртя още малко регулатора за парата, вдигна мъртвия Рафърти, отнесе го в товарния вагон при дървата, покри го с парче брезент и пак се върна.
— По-добре да застана на стража — обади се Клеърмонт.
— Няма нужда. Тази нощ повече няма да ни безпокоят. — Той се вгледа внимателно в полковника. — Значи, само достойнството ви е пострадало, така ли? — Повдигна лявата ръка на Клеърмонт и погледна дланта му, от която се стичаше кръв. — Ако обичате, госпожице, почистете раната със сняг и я превържете с парче от чаршафа.
И той се загледа отново в релсите отпред. Влакът не пътуваше с повече от двайсет и пет километра в час, което беше максималната безопасна скорост при тази ограничена видимост. И без особен възторг се зае да подклажда огъня.
Клеърмонт се намръщи от болка, когато Марика започна да почиства раната.
— Като бяхме горе на покрива, споменахте, че във форта няма да ни очакват приятели — обърна се той към Дийкин.
— А, ще има и такива — но заключени в карцера. Фортът е превзет. От Сеп Калун — в това няма съмнение. Вероятно със съдействието на пайутите.
— На индианци? Че какво ще спечелят индианците — освен репресивни мерки?
— Ще спечелят много, при това репресивни мерки не ги очакват. Особено след като получат възнаграждението, което им караме с този влак.
— И какво възнаграждение?
— В снабдителния вагон. Причината, поради която е бил убит доктор Молиньо. И Пийбоди. Молиньо спомена, че ще отиде да огледа медицинските запаси — затова се е наложило незабавно да бъде премахнат.
— Наложило се е?
— На този влак няма никакви лекарства. Сандъците са пълни с муниции за пушки.
Клеърмонт гледаше как Марика довършва превързването на ръката му. След продължително мълчание отново зададе въпрос:
— Ясно. А преподобният?
— Преподобният ли? Съмнявам се дали Пийбоди изобщо някога е влизал в църква. През последните двайсет години беше отначало агент на Съюза на Севера, а сетне и федерален. От тях осем — мой партньор.
— Какво?! — бавно изрече Клеърмонт.
— Хванали са го, когато е отварял някой от ковчезите. Дето са предназначени за жертвите на холерната епидемия.
— Знам за какво са предназначени.
Гласът на полковника прозвуча раздразнено, но това вероятно се дължеше на пълното му объркване.
— Във Форт Хъмболт има толкова холера, колкото и мозък в главата ми. — Може би неоправдано, но гласът на Дийкин издаваше недоволство от самия себе си. — Ковчезите са пълни с винтовки-уинчестерки.
— Няма такива.
— Вече има.
— Защо тогава не съм чувал за тях?
— Малко хора са чували — извън фабриката. Производството им започна едва преди четири месеца и още не са се появили на пазара. Но четиристотин броя бяха откраднати от склада на фабриката. Сега вече знаем къде са.
— Аз самият не знам къде съм. Нищо вече не разбирам. Какво стана с конските вагони, господин Дийкин?
— Откачих ги.
— Това е ясно. Но защо?
Дийкин погледна уреда за пирата.
— Губим налягане.
Затова пък в относително безопасната трапезария, където Феърчайлд и останалите водеха военния си съвет, всички бяха под пара. Това бе странен съвет — липсваше всякакво оживление, или поне разговор. Повечето време губернаторът, О’Брайън и Пиърс седяха навъсени и мълчаливи, а бутилката уиски, която си бяха набавили отнякъде, бе безсилна да разсее потиснатото им настроение. Хенри, който не се нуждаеше от специален повод, за да изглежда мрачен, хвърляше дърва в горящата печка.
Губернаторът се размърда.
— Е? Толкова ли нищо не ви идва наум?
— Не! — рязко и едносрично отговори О’Брайън.
— Все някакъв отговор трябва да има. Хенри се изправи.
— Извинете, господин губернатор, но ние не се нуждаем от отговор.