Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
Слушах как стъпките й отекват по пода и как вратата се затваря. Стоях със затворени очи. Поздравих се за новооткритата си святост и после изругах, когато чух как вратата рязко хлопна. Прекосих стаята и я отворих, ядосан, че моментът, в който се наслаждавах на своето благородно поведение, бе прекъснат толкова грубо. Пред вратата стоеше Матилда, корсажът й беше развързан, напращялата й като зрял плод гръд излизаше наполовина от роклята.
— Мисля, че наистина заслужавам порицание — дяволито ми рече тя.
Можех ли да й възразя? Старият Шалот си имаше и друго правило: не устоявай два пъти на едно и също изкушение. След пет минути и двамата бяхме голи, както майка ни е родила и весело лудувахме из грамадното легло. Матилда беше млада, хубава, пълна с живот и сласт прислужница. Каквото не й достигаше като опит, тя наваксваше с въодушевление. Смееше се и надаваше писъци, та се наложи да затворя устата й с нежни целувки. Даже след толкова години, споменът за горката Матилда все още е жив у мен. Приличаше на изпълнен с жар слънчев лъч от плът и кръв в онова сиво и зловещо място.
Малко по-късно, изтощен и удовлетворен, изведох коня си от конюшнята, оседлах го и поех по пътя, който извеждаше от имението. През нощта отново беше валяло и натрупало два-три инча нов сняг. От студения вятър снегът се беше вледенил. Все едно че бях попаднал в някой от скованите в лед кръгове на Ада: бяла, безмълвна пустош и черни дървета, възвисяващи се към сивото небе. Зловещата, пропита с усещането за смърт тишина на потъналото в прегръдката на зимата поле, се нарушаваше единствено от грака на гарваните, които настървено търсеха храна. Бог да се смили над нас! Бях готов да дам торба сребро за шума и миризмите на Чийпсайд! От коняря вече знаех, че сър Джон все още не е поел на път, затова, когато стигнах малка горичка, поведох навътре в нея коня си, спънах го и седнах на някакъв камък. В очакване на сър Джон отпивах вино от кожения си мях и си мислех за жарките прелести на Матилда. Задните ми части започнаха да замръзват и вече се чудех дали да не се прибирам обратно, когато дочух конски тропот и видях сър Джон да препуска на коня си като вихър.
Макар земята да беше покрита с лед, сър Джон пришпорваше дорестия си кон с всичка сила. След малко и аз го последвах, като използвах извивките и снишаванията на пътя, за да се прикривам. Сър Джон стигна до кръстопътя, на който се издигаше бесилка с провесен, разлагащ се труп на някакъв мъж. Все още никой не беше смъкнал дрехите, с които бе обесен. Видях, че сър Джон поема по пътя за Гластънбъри и разбрах, че вече няма смисъл да го следвам. По всичко личеше, че господарят на имението ни беше излъгал. Явно някакви неотложни дела с монасите го бяха принудили да се отправи сам на път в такова мразовито време.
Обърнах коня си и се размечтах за топлината в Темпълкъм. След буйните ласки с Матилда ме налегна сънливост. Малките и големи кули на Темпълкъм вече се провиждаха през клоните на дърветата, когато конят ми процвили и ме събуди напълно. От двете страни на пътя бяха изплували като призрачни сенки маскирани мъже. Носеха черни дрехи, но успях да зърна груби изображения на тривърхия бял тамплиерски кръст върху раменете на плащовете им.
— Какво искате? — провикнах се, докато отчаяно се опитвах да обърна коня си и да се изпаря като дим.
Едната от фигурите се раздвижи. Чух как арбалетът изщрака и над главата ми предупредително изсвистя стрела. Мъжът с арбалета се приближи и с приглушен от маската глас ми нареди да сляза от коня.
— Махни се от пътя ми! — извиках. С всички сили се мъчех да извадя меча си, но страхът така ме беше завладял, че не успявах да намеря дръжката.
— Слизай!
Мъжете се приближиха. Видях блясък на стомана, а както знаете, той има един-единствен ефект върху стария Шалот. Обхвана ме непреодолимо желание да изчезна. Един от маскираните се опита да хвана юздите на коня ми.
— Проклет да си! — изкрещях, пришпорих коня си напред и изритах маскирания.
В крака ми се вкопчиха нечии ръце, а изплашеният ми кон се дръпна назад, изправи се на задните си крака и заразмахва копита. Бях възвърнал отчасти и без това жалкия си кураж, измъкнах меча си и го развъртях над главата си като същински сър Ланселот. Крепеше ме единствено желанието да държа тези зловещи създания далече от себе си. Мъчех се да намеря пролука, през която да се измъкна от железния кръг, в който бях попаднал. Усетих как мечът ми се натъква на плът, чух писък, отново замахнах. Не знам какво е станало точно, защото държах очите си здраво затворени и размахвах меча, когато конят ми, който имаше много повече смелост, отколкото мен, сам се погрижи за своето спасение.