Кладенецът на възнесението

— Има още нещо — продължи Вин. — По-рано, когато работехме за Келсайър, той каза, че не трябва да те допускаме близо до лорд Владетеля и инквизиторите. Защо?

ОреСюр извърна глава.

— Не бива да говорим за това.

— В такъв случай ти нареждам да говориш.

— Ще откажа — заяви неочаквано ОреСюр.

— Отказваш да отговаряш? — попита Вин. — Можеш ли да го направиш?

ОреСюр кимна.

— Не ни е позволено да разкриваме тайни, свързани с кандрите. Господарке, така е…

— Според Договора — довърши Вин и се намръщи. „Май Ще трябва да го прочета отново“.

— Да, господарке. Но и без това казах твърде много.

Вин се обърна и погледна към града. Мъглите продължаваха да се кълбят. Тя затвори очи, разпали бронз и се опита да засече издайническия ритъм на прокрадващ се в мрака аломант.

ОреСюр стана, дойде при нея и пак клекна.

— Господарке, не трябва ли да сте на срещата, която организира кралят?

— Малко по-късно — отвърна тя и отвори очи. Отвъд градските стени огньовете на армиите озаряваха хоризонта. Вдясно от нея сияеше в цялото си величие Цитаделата Венчър — там в момента Елънд провеждаше съвет. Много важни и влиятелни хора бяха събрани в едно помещение. Елънд я наричаше параноична заради настояването й да го пази лично от шпиони и убийци. Да я нарича както си ще, важното е да остане жив.

Тя седна на покрива. Беше доволна, че Елънд бе избрал Цитаделата Венчър за свой дворец, вместо да се мести в Кредик Шау, дома на лорд Владетеля. Кредик Шау не само бе твърде голям, за да може да се охранява, но и й напомняше за него. За лорд Владетеля.

Често се сещаше за лорд Владетеля напоследък. Или по-точно за Рашек, човека, който бе станал лорд Владетел. Терисец по рождение, Рашек бе убил мъжа, който бе трябвало да вземе силата от Кладенеца на Възнесението и…

И бе направил какво? Нещо, което Вин все още не знаеше. Героят бе тръгнал на това пътешествие, за да спаси хората от опасност, наричана Дълбината. Толкова много бе изгубено, толкова много преднамерено унищожено. Единствената ценна информация за онова време бяха получили от един дневник, написан от Героя на времето в дните преди Рашек да го убие. Но в него не се разказваше почти нищо за задачата му.

„Защо трябва да се тревожа за тези неща? — замисли се Вин. — Дълбината е нещо, забравено преди хиляда години. Елънд и останалите са прави да се безпокоят за по-належащи събития“.

И въпреки това Вин се чувстваше необяснимо откъсната от тях. Може би затова излизаше нощем да обикаля. Не само защото се тревожеше заради армиите. Беше някак… чужда на проблема. Дори сега, докато обмисляше заплахата срещу Лутадел, мислите й неусетно се връщаха към лорд Владетеля.

„Не знаете какво правя за човечеството — бе казал той. — Аз бях вашият бог дори да не го виждахте“. Това бяха последните думи на лорд Владетеля, произнесени, докато лежеше на пода на своята тронна зала. Думи, които не й даваха покой. Плашеха я дори сега, след цяла година.

Имаше нужда да се отвлече от тези мисли.

— Какви неща харесваш, кандра? — попита тя и се извърна към съществото, което продължаваше да клечи до нея. — Какво обичаш, какво мразиш?