Пепел [bg]

– Това беше късмет.

– Не късмет, а съдба. Бях на правилното място в правилния момент. Отказвам да повярвам, че преминахме през всичко това само за да умрем – заяви яростно той. – Сега сме живи. В безопасност сме. И няма да позволя нищо да се случи нито на теб, нито на Ели, и това е обещание.

„Съдба или не, това обещание няма как да го спазиш. В главата ми има чудовище, което може да има нещо друго наум.“ И все пак искаше да му повярва. Цялата трепереше, разтърсваха я дълбоки вътрешни тръпки, толкова силни, че се уплаши да не се разпадне на парчета.

– Но к-къде ще о-отидем? Н-не можем да се върнем. К-къде?

– В момента не се налага да ходим никъде. Ще измислим нещо. Хайде, аз съм до теб, успокой се. – По някакъв начин той я бе издърпал от стола и сега двамата седяха на пода – Алекс бе увила ръце около врата му, всеки мускул на тялото ù бе напрегнат като навита пружина – след това той я притисна към гърдите си и двамата взеха да се олюляват напред-назад. – Всичко е наред, аз съм до теб – рече той, прегърнал я силно. – Спокойно. До теб съм, Алекс, до теб съм.

И тогава тя заплака – за Джак и Ели, за бедната вярна Мина и за мъртвите си родители, които бе изгубила завинаги; за леля си, която никога вече нямаше да види. Плака за Том, но най-вече за малките му сестри, които живееха недалеч от окръг Колумбия, тоест на възможно най-лошото място. Плака дори за астронавтите, които се носеха по своята обречена орбита под една чужда и студена луна.

Плака също и от страх. Колкото и лошо да беше положението, помисли си тя, щеше да става все по-лошо.

Щом имаше един Джим, една Руса конска опашка и едно баскетболистче, можеше да се появят и други. Да не говорим, че някой от тях би могъл да се окаже следващият.