Мисията на посланика

— Отведи ни при господаря си — нареди Денил. Тонът му не бе нито заповеден, нито звучеше като молба. Лоркин реши, че това е добър компромис и реши да постъпва по същия начин, когато се обръщаше към някой роб.

Проснатият по очи мъж се изправи и без да се оглежда или да каже нещо, влезе обратно в сградата. Денил и Лоркин го последваха и се озоваха в коридор. Вътрешните стени бяха същите като външните, макар и малко по-гладки. Лоркин се взря отблизо и видя, че по повърхността има отпечатъци от пръсти. Стената беше покрита с някаква замазка. Той се зачуди дали под нея има солиден камък или тухли, или беше направена просто от някакъв сорт лепило, положено на няколко пласта.

Когато стигнаха до края на коридора, робът отстъпи встрани и се хвърли на пода. Денил и Лоркин влязоха в една голяма зала, чиито бели стени бяха украсени с гоблени и дърворезби. В един от трите стола седеше мъж, който се изправи и им се усмихна.

— Добре дошли. Аз съм ашаки Тарико. Вие сигурно сте посланик Денил и лорд Лоркин.

— Да — отвърна Денил. — За нас е чест да се срещнем с вас и ви благодарим, че ни поканихте да отседнем в дома ви.

Мъжът беше с една глава по-нисък от Денил, но едрата му фигура оставяше впечатление за сила. Кожата му имаше типичния за сачаканците кафяв цвят — по-светъл от този на лонмарците, но по-тъмен от златистокафявото на Елийн. По бръчките около устата и очите му, Лоркин реши, че мъжът е между четирийсет и петдесет годишен. Той бе облечен с късо сако, покрито с цветна бродерия, върху обикновена риза и панталони със същия цвят като сакото, но не толкова богато украсени.

— Елате да поседнем — покани ги ашаки Тарико, посочвайки им столовете. — Изпратих наблюдатели на пътя, за да ме предупредят когато приближите, така че храната да бъде готова за пристигането ви. — Сачаканецът се обърна към проснатия по очи роб. — Съобщи в кухнята, че гостите ни са тук — нареди му той.

Мъжът скочи на крака и бързо се отдалечи. Докато Лоркин вървеше след Денил към столовете, той зърна проблясъка от нещо метално на кръста на Тарико и се взря в него. На колана му висеше една изкусно украсена кания, над която стърчеше дръжката на нож. Беше много красива, обсипана със скъпоценни камъни и обшита със злато.

Изведнъж го полазиха студени тръпки.

„Това е нож на черен магьосник. Ашаки Тарико е черен магьосник“. Заля го вълна от страх, която му подейства учудващо ободряващо, но после бързо изчезна, оставяйки зад себе си само разочароващ цинизъм. „Да, и майка ти също е такава!“ — помисли си той и внезапно осъзна, че животът в страната на черните магьосници въобще няма да е толкова вълнуващ и необикновен, както си беше въобразявал.