Назад по линията
- Автор: Силверберг Роберт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-175-7
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Назад по линията». Краткое содержание книги:
Такива постъпки се наказваха сурово. Затова Джъдсън Даниъл Елиът спазваше правилата.
Докато не срещна съблазнителна гъркиня във Византия, която му показа, че е писано правилата да бъдат нарушени…
— Могат да стрелят с оръдието само по седем пъти на ден — казах на туристите. — Зареждането е бавно. Сега вижте това.
Още седмица напред по линията. Нашественици се бяха скупчили около великанското оръдие и го подготвяха за изстрел. Запалиха фитила и то се пръсна с потресаващ изблик на пламъци, грамадни парчета от дулото разкъсваха турците. Навсякъде се въргаляха трупове. Византийците нададоха радостни крясъци, от стените.
— Сред мъртъвците е и Урбан — вметнах аз. — Но турците скоро ще направят ново оръдие.
Вечерта турците напираха към стените, а ние пеехме „Прекрасната Америка“ и арии от „Отело“, докато гледахме как храбрите генуезци на Джовани Джустиниани ги отблъскват. Над главите ни свистяха стрели. Малцина от византийците стреляха с трудни за боравене и неточни пушки.
Показах последните дни на обсадата толкова виртуозно, че самият аз се просълзих. Представих на моите хора морски битки, ръкопашни схватки по крепостните стени, молебени в „Света София“. Дадох им възможност да видят как турците хитроумно издърпаха корабите си върху дървени трупи от Босфора в Златния рог, за да заобиколят веригата. Направих ги свидетели на ужаса на византийците, когато утрото на 23 април разкри пред погледите им седемдесет и два турски кораба, пуснали котва в пристанището, а след това и зрители на доблестната победа на генуезците над тези кораби.
Скачахме, виждахме стените да се ронят, но да устояват, виждахме упорството на защитниците да крепне, а решимостта на нападателите да чезне. През нощта на 28 май отидохме в „Света София“ на последното християнско богослужение, което щеше да бъде извършено там. Човек можеше да се заблуди, че целият град се е събрал в катедралата — император Константин XI и свитата му, просяци и джебчии, търговци, сводници, католици от Генуа и Венеция, войници и моряци, князе и попове, а също и тълпа преоблечени гости от бъдещето, може би повече от всички други накуп. Слушахме звъна на камбаните и унилото „Кирие“ на свещениците, коленичихме и мнозина, дори някои пътешественици във времето, плакаха за Византия. Когато литургията завърши, повечето свещи бяха угасени и прекрасните мозайки и фрески потънаха в сенките.
После настъпи 29 май — последният ден на един свят.
В два часа през нощта турците настъпиха към портата „Свети Роман“. Джустиниани беше ранен. Битката беше страшна и по неволя държах туристите встрани от нея. Ритмичното „Аллах! Аллах!“ набираше мощ, докато врявата запълни цялата вселена, бранителите се уплашиха и побягнаха, а турците нахълтаха в града.
— Всичко свърши — казах аз. — Император Константин загива в сраженията. Хиляди бягат от града, други хиляди търсят убежище зад залостените порти на „Света София“. Гледайте, гледайте — грабежите, кланетата!
Скачахме трескаво, изчезвахме и изниквахме, за да не ни прегазят конници, препускащи весело по улиците. Нищо чудно да сме стреснали мнозина турци, но в това безумие вълшебното изчезване на групичка поклонници едва ли ги е развълнувало особено. Избрах за завършек 30 май — султан Мехмед влезе победоносно в древния Византион, придружен от везири, паши и еничари.
— Спира пред „Света София“ — шепнех на туристите. — Взема шепа пръст и я посипва на чалмата си в знак на смирение пред Аллах, удостоил го с такава велика победа. Сега влиза. Не е безопасно да го последваме. Вътре ще завари турчин, който разбива с кирка мозаечния под, и ще сметне постъпката му за богохулство. Султанът ще зашлеви този мъж и ще му забрани да съсипва катедралата. „Света София“ ще бъде превърната в джамията „Ая София“. Вече няма Византия. Да тръгваме напред по линията.
Замаяни от видяното, шестимата чакаха да настроя таймерите им. Дадох сигнала и ние се върнахме в 2059 година.
Малко по-късно в службата на времето предприемачът от Охайо дойде при мен. Изпружи палец нагоре във вулгарния жест на човек, предлагащ бакшиш.
— Синко, само искам да ти кажа, че тази екскурзия си беше трепач! Я ела при терминала, та да притисна този палец към сензора и да покажа колко съм ти благодарен.
— Съжалявам — отговорих, — но ни е забранено да приемаме парични подаръци.
— Остави ги тези глупости, синко. Ще си представим, че си се разсеял, докато съм ти превеждал малко парици в сметката, бива ли? Хайде да речем, че ти нищичко не знаеш за това.