Джулиет гола
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вергил Немчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джулиет гола». Краткое содержание книги:
— Не ставай гадна.
— Не ставай досадна. Нещата доста са се променили, откакто си спала с някого за първи път. Освен ако има някого, за когото не си ми казала.
— Не. Беше с Дънкан. През 1995.
— Олеле. Приготви се за шок.
— Това ме притеснява. За какъв точно шок да се приготвя?
— Просто си представи океан от порнография и сексиграчки. Освен това — минимум трима участници.
— Божичко.
— А пет минути, след като си спряла да правиш секс с поне още двама, в мобилните телефони на приятелите ти ще се появят подробни снимки на трийсет и девет годишното ти тяло. Както и в целия интернет естествено, но то се подразбира.
— Ясно. Е, щом трябва.
— В идеалния случай ще искаш да е някой като теб, нали? Нямам предвид музейна кураторка. Имам предвид някой, който наскоро е излязъл от продължителна връзка и е също толкова объркан относно бъдещето си.
— Така е.
— Нека помисля. Как си в петък вечерта?
Ани я погледна.
— Да. Ясно. Извинявай. Да се срещнем в „Розата и короната“ в седем. Ще имам готов план.
— Сексплан ли?
— Сексплан.
„Розата и короната“, разположена по средата на пътя между колежа и музея, беше обичайната им явка. Това беше обикновена кръчма в центъра на града, най-често наполовина пълна със служители от магазините и офисите, които не се осмеляваха да посещават крайбрежните барове, където дори в събота по обед имаше диджеи. (Ани се питаше дали някъде в цялата държава има поне един диджей, който да среща трудности в професионалната си реализация с оглед на огромния брой заведения, в които имаше диджеи. Напротив, струваше й се, че търсенето на тези услуги е толкова високо, че на младите хора се налагаше да стажуват, пускайки музика в барове, като един вид задължителен общественополезен труд.) Във всеки случай в „Розата и короната“ имаше джубокс, който предлагаше „Еделвайс“ в изпълнение на Винс Хил, но това предложение рядко се приемаше, поне доколкото се простираха впечатленията на Ани. Трудно беше да свърже това място с изработването на секспланове. Ако такива изобщо се правеха, те щяха да са планове за безопасен секс с по няколко страници предупредителна информация.
Роз им взе по една малка бира и двете се настаниха в дъното на кръчмата, по-далече от група мадами с подчертано благоуханен вид, които сякаш се бяха събрали да нищят причините за поредица от крайно неудачни покупки на козметичния щанд. Ани осъзна, че е напрегната и възбудена. Не защото очакваше някакъв сериозен план, а защото някой проявяваше интерес към начина, по който тя щеше да прекара част от остатъка от живота си — много отдавна не бе давала никому повод за клюки. Тя беше нечий проект. След като дълго време не е била дори свой собствен проект.
— Има един читателски клуб — каза Роз. — Но не е точно в града, а в едно село до Гулнес. Можеш да вземеш моята кола.
— И там има неженени мъже?
— Не точно в момента. Но един приятел, които членува, каза, че ако има някакви неженени мъже с хуманитарно образование, те в крайна сметка биха членували там. Преди две години имаше един такъв. Както и да е. Беше само идея. Другата ми идея е да отидем някъде за уикенда. Примерно в Барселона. Или в Рейкявик, ако Исландия все още съществува.
— Така. Да обобщим: най-добрият начин да правиш секс в Гулнес е или като се запишеш в читателски клуб извън града, в който няма мъже, или като заминеш в чужбина.
— Това са само първоначални идеи. Ще се появят нови. А още не сме говорили за интернет срещите. А, гледай. Като по поръчка.
В кръчмата влязоха двама мъже малко над четирийсетте. Докато единият поръчваше на бара две халби бира, другият разглеждаше джубокса. Ани го разгледа, опитвайки се да си представи, че се съблича за него или с него. Дали изобщо би изпитал подобно желание? Тя нямаше и най-бегла идея дали все още е привлекателна; имаше чувството, че не се е поглеждала в огледало от години. Тъкмо щеше да попита Роз (в такива случаи е полезно да имаш приятелка лесбийка, или пък не?), когато той започна да вика към приятеля си:
— Гав! Гав!
Избраната музика прозвуча — беше жива, бърза и ритмична соул песен, която приличаше на „Мотаун“, но не беше.
— Еба си якото! — каза Гав. — Давай, Барнзи, разкърши.
— Килимът пречи — каза Барнзи, който беше дребен, жилав и мускулест, с торбести панталони и блузка на „Фред Пери“. Ако беше шестнайсетгодишен, а Ани му беше учителка, щеше да го прецени като момчето, което е готово да се сбие с най-едрия в класа само за да покаже, че не го е страх.