Жената жерав

Джордж почти почувства усмивката й, усети топлината на тази усмивка зад гърба си, усмивка в малката кухничка, топлина, докато с увит около раменете стар чаршаф седеше на стол, поставен върху разгънати стари вестници, по които да падат отрязаните кичурчета. Затвори очи. Да, усещаше я. Усещаше я до себе си. Усети галещия полъх на дъха й, когато тя се приведе над него.

— Обичам те — прошепна й.

— Знам — прошепна тя в отговор и думата не беше укор. Знанието за неговата любов й доставяше радост и Джордж разбра, че това е достатъчно.

Но в следващия миг го бодна друго чувство, чувството, че изобщо не е достатъчно. А ти обичаш ли ме?, прииска му се да попита и се засрами от това си желание. Дори когато тя му казваше същите думи — защото му ги беше казвала, макар и не често — той винаги трябваше насила да се въздържа да не попита втори път за потвърждение.

Знаеше толкова малко за нея, толкова малко. Все толкова малко.

Не че и той й беше споделил всичко. Историята с Рейчъл например беше останала в тайна, най-вече заради Аманда, която, както Джордж доста точно предполагаше, щеше да бъде съкрушена, ако узнаеше за нея. Разбира се, както се случва в първите месеци на всяка връзка, цял куп лоши навици също бяха останали неспоменати — почистването на ноктите на краката в леглото, фриволното отношение към бръсненето, цялата история с подсушаването с тоалетна хартия след уриниране — но всичко това беше нищожно в сравнение с факта, че Кумико не беше споделила за себе си почти нищо. Нямаше причина да крие така, това си беше липса на доверие, беше си…

Джордж потисна тези мисли и ги прогони.

— Веднъж опитах да подстрижа Аманда — каза. — Като малка.

Чу тихия смях на Кумико.

— И как се справи?

— Не беше съвсем зле.

— Но не си опитвал втори път.

— Е, знаеш ги малките момиченца — отвърна Джордж и усети как гърдите му преливат от обич към така трудната му дъщеря. — Макар че Аманда никога не е била типичното малко момиченце. Весела беше, винаги весела, и двамата с Клеър мислехме, че ще се справя спокойно в живота.

— Харесвам я — отговори Кумико. — Стори ми се изключително свястна.

— Още не мога да повярвам, че сте се срещнали така случайно.

— Неестествено би било, ако на света не се случваха съвпадения, Джордж. Аз например можех да вляза в което и да било ателие за предпечат. Но аз влязох в твоето ателие и виж само до какви радикални промени доведе това.

Джордж се извърна към нея.

— Значи и на теб ти се струват радикални?

Кумико кимна и отново го бутна да се обърне с гръб.

— Не ми остава време да работя по моята история.

— Вярно — съгласи се Джордж и отново се замисли за трийсет и двете плочки, за онези от тях, които вече беше разгледал — господарката и вулканът, историята, която те разказваха — и за онези, които предстоеше да види. Кумико дори още не му беше казала как завършва митът. — Това притеснява ли те?