Пайнс [Живи или мъртви]

Отначало Итън си помисли, че звукът е само в главата му — някакъв вторичен ефект от упойката на сестра Пам или травмите от побоя на Поуп и всичко, което бе преживял след това.

Но звукът бързо се засилваше.

Нещо звънеше.

Не.

Много неща звъняха.

Стотици и стотици.

— Какво е това? — попита той и се изправи с мъка.

Бевърли вече беше при вратата и се мъчеше отвори. Пантите заяждаха, а после в криптата изведнъж нахлу по-студен въздух и звукът се засили още повече.

Итън осъзна какво е това.

Звук от петстотин телефона, събудени едновременно и изпълващи долината с високия си зловещ звън.

—       О, Господи — промълви Бевърли.

— Какво е това?

—       Започна по същия начин в нощта, в която умря Бил.

—       Не разбирам.

—       Всички телефони във всички къщи в Уейуърд Пайнс звънят. На хората им се нарежда да те намерят и да те убият.

Итън се приготви за удара от тази информация, но само смътно си даде сметка, че би трябвало да се побърка от страх — нещо, което знаеше, но не чувстваше, тъй като умът му вече беше преминал онзи безчувствен, изпълнен с адреналин режим на оцеляване, който бе изпитвал онези няколко пъти в живота си, когато бе имал нещастието да погледне смъртта в очите. В това състояние нямаше място за външни празни мисли или емоции. Цялата сила се насочваше в една посока, за да подсили единственото, което можеше да го запази жив — сетивните възприятия.

—       Ще ида да изхвърля чипа и ще се скрия тук — каза той. — Ще ги изчакам да си тръгнат.

—       В Уейуърд Пайнс живеят малко над петстотин души и всеки един от тях те търси. Рано или късно някой ще влезе през тази врата и когато това се случи, по-добре да не си тук.

Итън грабна фенерчето от ръката й, включи го и изкуцука до чувала.

—       Какво има вътре? — попита той, като коленичи до него.

—       Дрехи за теб. Обувки. Трябваше да налучкам номера ти.

— Оръжие?

—       Съжалявам, не успях да намеря никакво.

Итън започна да вади нещата — черна фанелка с дълги ръкави, черни джинси, черни обувки, две дузини бутилки вода…

—       Изключи фенера! — изсъска Бевърли.

Итън го изключи.

—       Трябва да тръгваш веднага — рече тя. — Идват.

—       Само да се облека и…

—       Вече са в гробището. Виждам фенерчето им.

Итън заряза всичко разхвърляно по пода и се запрепъва към желязната врата. В тъмното видя четири светещи точки, които се движеха между надгробните камъни.

Като че ли се намираха на няколко десетки метра, макар че преценяването на разстоянието в тези условия беше спорно.

Телефоните бяха замлъкнали.

— Трябва да намериш реката и югозападния край на града — прошепна Беяърли в ухото му. — С Бил смятахме да поемем по този маршрут. Това е единствената посока, която не съм проучила. Бил беше обикалял и му изглеждаше обещаващо.

— Къде ще се срещнем?

—       Просто се добери до реката и тръгни срещу течението. Ще те намеря.