Пайнс [Живи или мъртви]

—       Защо са тези правила?

—       Не знам, но наказанието за нарушаването им е сурово.

Кракът на Итън пулсираше от стегнатото тиксо, но поне кървенето бе намаляло. Остави засега лепенка та, но скоро трябваше да я разхлаби.

—       Ако открия, че си с тях… — започна Бевърли.

—       Не съм с тях. Които и да са те.

В очите й напираха сълзи. Тя примигна и ги избърса.

Итън се облегна на стената.

Ледените тръпки и болежките се засилваха.

Още чуваше дъжда по покрива, отвъд витражния прозорец продължаваше да е нощ.

Бевърли вдигна одеялото от пода и го метна на раменете му.

—       Гориш — каза тя.

—       Попитах те какво е това място, но ти така и не ми отговори.

—       Защото не знам.

—       Знаеш повече от мен.

— Колкото повече научаваш, толкова по-странно става. По-добре да знаеш по-малко.

—       Прекарала си тук цяла година. Как си успяла да оцелееш?

Тя се разсмя — тъжно и примирено.

—       По същия начин, по който и всички останали… с повтаряне на лъжата.

—       Каква лъжа?

—       Че всичко е идеално. Че всички живеем в идеалното градче.

—       Където раят е дом.

—       Какво?

—       Където раят е дом. Видях го снощи написано на един билборд в покрайнините, докато се опитвах да се махна от града.

—       Когато се събудих за първи път тук, бях толкова объркана и така ме болеше от катастрофата, че им повярвах, когато ми казаха, че живея тук. Цял ден се мотах като в мъгла и после шериф Поуп ме намери. Изпрати ме до „Биергартен“, където се запознахме с теб. Каза ми, че работя там, макар че никога през живота си не съм била барманка. После ме заведе до една малка къща, която не бях виждала никога дотогава, и ми каза, че това бил домът ми.

—       И ти просто му повярва?

—       Нямах спомени, с които да съпоставя твърденията му, Итън. По онова време знаех единствено името си.

—       Но после спомените са се върнали.

—       Да. И разбрах, че нещо изобщо не е наред. Не можех да установя контакт с външния свят. Знаех, че това не е моят живот. Но имаше нещо… не знам, нещо зло у Поуп. Инстинктивно разбирах, че е по-добре да не го питам за каквото и да било. Нямах кола, така че започнах да правя дълги разходки към покрайнините на града. И тогава стана нещо странно. Всеки път, когато приближавах мястото, където пътят обръща обратно, познай кой се появяваше. Просветна ми, че Поуп всъщност не е шериф. А надзирател. На всички живеещи тук. Осъзнах, че явно ме следи по някакъв начин, така че два месеца си държах главата наведена, ходех на работа, прибирах се у дома, завързах няколко приятелства…