Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
— Хайде, по-бързо — каза Карлиньос и ускори леко крачка.
Марина се втурна след него. Не умееше да бяга бързо, но мускулите ѝ от Земята ѝ помогнаха да го настигне лесно. Карлиньос сви по тунела, който пресичаше досегашния перпендикулярно, и пое по широкия път, който завиваше леко надясно. Тази част от Жоао де Деус не беше позната на Марина. Бегачите пред тях тичаха в плътна група, като пелотон. Слабата гравитация им позволяваше да правят дълги, високи скокове като газели посред бяг. Приличаха на бурно море, чиито вълни прииждаха напред. До Марина долитаха звуците на барабани, свирки и малки звънчета, които от време на време надделяваха над песента на множеството. Карлиньос настигна последните бегачи, а Марина го следваше на две крачки разстояние. После групата се раздели, за да ги пусне, и Марина с лекота влезе в крачка с останалите.
— Още по-бързо — обърна се към нея Карлиньос и избърза нататък.
Марина ускори крачка още повече и го настигна. Вече бяха в самото сърце на групата. Ритъмът я обгърна от всички страни и се превърна в ритъма на собственото ѝ сърце и собствените ѝ крака. Песента на гласовете сякаш зовеше нейния глас. Не разбираше думите, но искаше да се присъедини към нея. Целият ѝ свят сякаш се разшири. Сетивата ѝ и личното ѝ пространство сякаш се сляха с тези на бегачите около нея, но в същото време усещаше тялото си по-добре от всякога досега. Дробове, нерви, кости, мозък — всичко представляваше едно цяло. Движеше се с лекота и съвършенство. Всяко от сетивата ѝ се беше изострило до краен предел. Долавяше ритъма на барабаните с колената си, с петите си. Усещаше аромата на потта по кожата на Карлиньос. Докосването на пискюлите по тялото ѝ я възбужда. Може да усети всяка прашинка, която се носеше във въздуха. Разпозна татуировката, която се виждаше в горната част на гърба на един от бегачите пред нея, който усети погледа ѝ, сякаш беше докосване, и се обърна. Беше Саадия, която ѝ даде знак, че я е познала. Вълна от необуздана радост сякаш обля цялото тяло на Марина.
Думите. Вече ги беше разбрала. Бяха на португалски — език, който не разбираше напълно, на диалект, който не можеше да проумее, но значението им ѝ беше ясно. „Свети Георги, господарят на стоманата, моят съпруг. Светецът, който поразява безмилостно. Свети Георги има вода, но се къпе в кръв. Свети Георги има два ножа. С единия реже трева, а с другия оставя белези. Носи наметало от огън и риза от кръв. И има три къщи. Къщата на богатствата. Къщата на имането. Къщата на войната.“ Думите се изливаха от гърлото ѝ, танцуваха по устните ѝ. Марина нямаше представа как се е случило.
— Още по-бързо, Марина — потрети Карлиньос, двамата пробиха масата от тела и спътници и застанаха начело на групата. Пред Марина вече нямаше нищо. Тунелът сякаш се извиваше безкрайно напред. Ветрецът разхлаждаше кожата ѝ. Можеше да бяга така вечно. Тялото и ума, духът и сетивата ѝ се бяха слели в едно цяло — по-силно и по-чувствително от който и да е от отделните му елементи.
— Марина — обади се глас, който я викаше по име от известно време. — Намали малко.
Двамата изостанаха от челните места и минаха встрани от основната група.
— Свий надясно тук.
Когато изостави бегачите и зави по тунела, Марина изпита физическа болка, но тя бе нищо в сравнение със смазващата емоционална агония. Тя спря на място с ръце, опрени на бедрата, наведена глава и започна да вие от мъка. Чуваше как гласовете, барабаните и звънчетата на групата изчезваха в далечината и се чувстваше така, сякаш са я изгонили от рая. Малко по малко започва да си припомня коя е. И кой е мъжът до нея.
— Съжалявам. О, Господи.
— По-добре не спирай да се движиш. Иначе ще се схванеш.
Марина си наложи да поеме в болезнен тръс. Тунелът излизаше на Трета улица в квадрант Санта Барбра. Хоризонтът беше притъмнял, а наоколо грееха улични светлини и хиляди прозорци. Започна да ѝ става студено.