Червената кралица

Мълчаливо седя в детската стая, докато го приготвят за лягане. Жената, отговаряща за детската стая, все още е същата, която Джаспър назначи, когато се роди синът ми; тя се е грижила за него през целия му живот, и аз откривам, че изгарям от завист заради непринуденото ѝ държание с него, заради приятелския жест, с който го придърпва на коляното си и му смъква ризката, заради свойския начин, по който го гъделичка, докато му нахлузва нощната риза и го хока, задето се гърчи като змиорка от река Севърн. Той се чувства добре и се държи непринудено с нея; но от време на време си спомня, че съм там и ме стрелва с лека свенлива усмивка, каквато едно вежливо дете отправя към непознат.

– Бихте ли желали да го чуете как си казва молитвите? – пита ме тя, докато той прекосява детската стая и отива в спалнята си.

С негодувание, чувствайки се на второ място, я следвам, за да го видя как коленичи в долния край на леглото с балдахин, сгъва ръце и реди молитвата "Отче наш" и другите вечерни молитви. Тя ми подава лошо преписан молитвеник, аз също чета общите молитви за деня и молитвата за вечерта и чувам тънкия му гласец: "Амин". После той се прекръства, надига се и отива при нея да го благослови. Тя отстъпва назад и му посочва, че трябва да коленичи пред мен. Виждам как малката му уста се извива надолу; но той коленичи пред мен, съвсем покорно, аз полагам длан върху главата му и казвам: "Бог да те благослови и да те пази, синко". После той се изправя, затичва се силно, скача в леглото си и подскача върху него, докато тя отмята чаршафа назад и му подгъва завивките, навежда се и го целува – всичко това съвсем непринудено.

Неловко, като чужденка в детската му стая, несигурна дали съм добре дошла, отивам до леглото му и се навеждам над него. Целувам го. Бузата му е топла, мирисът на кожата му е като от току-що изпечено хлебче, твърдо като топла праскова.

– Лека нощ – казвам отново.

Отдръпвам се от леглото. Жената отдръпва свещта от завесите и придърпва стола си до огъня. Ще седи при него, докато той заспи, както прави всяка нощ, както е правила всяка нощ от раждането му досега. Той вече е потънал в сън, приспан от скърцането на нейния люлеещ се стол, и успокояващата гледка на любимото ѝ лице в светлината на огъня. Аз нямам какво да правя тук; той изобщо не се нуждае от мен.

– Лека нощ – казвам пак, и излизам тихо от стаята му.

Затварям външната врата на неговата приемна и спирам за миг в началото на каменните стълби. Тъкмо се каня да сляза, за да потърся съпруга си, когато чувам как една врата над мен, високо горе в кулата, тихо се отваря. Тази врата води навън към покрива, където Джаспър имаше навика да отива понякога да се взира нагоре към звездите, а в тревожни времена да се взира в околността в очакване на някоя вражеска армия. Първата ми мисъл е, че Черния Хърбърт е вкарал свой човек в замъка Пемброук и този някой сега слиза по стълбите с изваден нож, готов да пусне техните войски през страничната врата. Притискам се назад към вратата на спалнята на Хенри, готова да се хвърля в стаята му и да заключа вратата след себе си. Трябва да го опазя. Мога да вдигна тревога от прозореца на спалнята му. Готова съм да пожертвам живота си за него.