Червената кралица

Повече от десет дни всекидневна усилна езда са необходими, за да стигнем там. Движим се на запад, по лоши пътища, като заобикаляме град Уорик и минаваме напряко, където можем, от страх да не срещнем армия: каквато и да е армия, приятелска или вражеска. Всяка нощ трябва да отсядаме в някое село, кръчма или абатство, и да намираме някой, който може да ни бъде водач за следващия ден. Намираме се в самото сърце на Англия, а много хора не познават друго място, освен пределите на енорията, в която живеем. Съпругът ми изпраща съгледвачи поне на миля пред нас, наредено им е, ако забележат някаква следа от ездачи, съпровождащи някоя от армиите, да потеглят обратно в галоп да ни предупредят, за да се отбием от пътя и да се скрием в гората. Не мога да повярвам, че трябва да се крием, дори от собствената си армия. Ние сме от Ланкастър, но армията на Ланкастър, която кралицата хвърли срещу страната си, е извън всякакъв контрол. В някои нощи се налага мъжете да спят в някой хамбар, докато Хенри и аз използваме гостоприемство в някоя фермерска къща. В някои нощи наемаме стая в някой хан по пътя, една нощ – в абатство, в което имат десетки стаи за гости и са свикнали да обслужват малки армии, потеглили от една битка към друга. Дори не ни питат на кой господар служим, но виждам, че в църквата няма изложено на показ злато и сребро. Сигурно са заровили съкровищата си в някое скривалище и се молят отново да настъпят мирни времена.

Не отсядаме в големите къщи, нито в някой от замъците, които понякога виждаме на хълмовете, от които се разкрива изглед към пътя, или заслонени от големи гори. Победата на Йорк беше толкова пълна, та не смеем да показваме открито, че сме потеглили да спасим сина ми, наследник на династията Ланкастър. Сега разбирам това, което съпругът ми Хенри се опита да ми каже преди – че страната е опустошена не само от войната, но и от постоянната заплаха от война. Семейства, които са приятели и съседи от години, взаимно се избягват, обзети от страх, и дори аз, яздейки към земя, принадлежала на първия ми съпруг, чието име още е обичано, се боя да не срещна някой, който може би ме помни.

По пътя, изтощена, измъчвана от болки във всички кости на тялото аз разбирам, че Хенри Стафорд наистина държи на мен, въпреки че не се суети над мен и не намеква, че съм слаба жена и не е бивало да идвам. Сваля ме от коня, когато си отдъхваме, и се грижи да получа вино и вода. Когато спираме за вечеря, той лично ми донася храна, още преди да са сервирали на него, а после ми постила собственото си наметало, за да легна върху него, завива ме и ме кара да си почивам. Имаме късмет с времето, и докато трае пътуването ни, не вали. Той язди до мен сутрин и ме учи на песните, които войниците пеят: непристойни песни, за които той измисля нови думи заради мен.

Разсмива ме с тези безсмислени песни и ми разказва за собственото си детство като по-малък син на изтъкнатия род Стафорд, как баща му смятал да го посвети на църквата, докато той помолил да бъде освободен от това задължение. Близките му искали да се откажат от плана си, докато той не споделил със свещеника опасенията си, че е обладан от дявола, и всички толкова се обезпокоили за състоянието на душата му, че се отказали от идеята да го правят свещеник.

В замяна аз му разказвам как исках да бъда светица, и колко се радвах, когато открих, че имам колене като на светците, а при тези думи той се разсмива на глас и слага ръка върху моята, която държи поводите, и ме нарича скъпо дете, и своя любима.

Бях го сметнала за страхливец, когато не пожела да замине на война и когато се върна толкова мълчалив от бойното поле; но съм грешила. Той е много предпазлив човек, и не вярва искрено в нищо. Не е пожелал да бъде свещеник, защото не би могъл да се отдаде изцяло на Бога. Радваше се, че не е роден като най-голям син, защото не е искал да бъде херцог и наследник на такъв голям род. Той е от рода Ланкастър, но изпитва неприязън към кралицата и се бои от нея. Враг е на династията Йорк, но има високо мнение за Уорик, възхищава се от куража на момчето на Йорк, и му е предал сабята си. Не би и помислил да замине в изгнание като Джаспър; твърде много обича дома си. Не иска да следва никой лорд, а мисли самостоятелно, и сега разбирам какво има предвид, когато казва, че не е хрътка, която джафка, когато ловецът надуе своя рог. Той обмисля всичко в светлината на това, кое може да е правилно, и какъв ще бъде най-добрият изход за него, за семейството му, за приближените му, и дори за страната му. Той не е човек, който се отдава лесно. Не е като Джаспър. Той не е човек, подходящ за тези времена на страсти и буйни нрави.