Петият етаж

— Предполага се, че след пожара Хюм и Уилсън са съставили документ, в който са били описани всички детайли: планът за опожаряването на ирландските къщи и изкупуването на земята, начинът, по който огънят е излязъл от контрол. Въпросният документ е бил в два екземпляра, подписани и от двамата.

— Защо?

Удс се усмихна. Това беше по неговата част.

— Защото не са си имали доверие. Писмото ги е задължавало да мълчат.

— Писмото е било предохранителна мярка за Уилсън — поправих го аз.

— Може би. Той е бил беден ирландец. Имал е нужда от нещо, с което да държи Хюм.

— Умно — рекох.

— Това му е по наследство.

— Какво е станало с писмата?

— Точно там е работата — въздъхна Удс. — Това са само слухове. Нещо като градски легенди. Кой знае нещо конкретно, по дяволите? Но петият етаж им вярва и очевидно прави всичко възможно да ги открие.

— Писмата?

— Да, писмата. Съгласно последната воля на Хюм всичките му документи са били изгорени. Най-вероятно с тях е отишло и неговото копие.

— Защо?

— Може би е решил, че това вече не е негов проблем.

Отново се озовахме в Соганаш. Удс свали два пръста от стъклото и насочи поглед към познатата околност. Завих наляво по Кийн Стрийт и спрях пред „Пресвета Богородица“. Табелата на тротоара уточняваше, че това не е обикновена църква, а базилика.

— Каква е разликата между църква и базилика? — учудих се аз.

— Ти католик ли си?

— Цял живот.

— Господи Исусе! — въздъхна Удс. — Базиликата е голяма църква, в подземието на която има крипта. Там съхраняват мощите на свещеник или светец.

— Аха.

— Не е зле да се образоваш малко по отношение на религията, Кели.

— Така ли мислиш?

Спрях пред просторна зелена площ, която чезнеше в далечината. Базиликата изглеждаше внушително с каменната си фасада и двете високи кули. Към вратата й водеше широко мраморно стълбище. Скъпо, но красиво. Зад нея беше спасението. Или поне шансът да дариш малко пари в брой.

— А екземплярът на Уилсън? — попитах.

— На писмото ли?

— Да, Джони. Екземплярът на писмото, който е останал у Уилсън.

— Какво за него?

— Нали това си търсил?

— Ако изобщо го е имало. Кметът твърди, че не знае нищо за никакво писмо.

— Официално — добавих аз.

— Точно така — кимна Удс. — А неофициално нещата стоят горе-долу така: Годината е хиляда деветстотин двайсет и някоя. Един от по-буйните предци на Уилсън отива в някакъв бардак на Скид Роу…

— Това става, преди фамилията Уилсън да влезе в политиката?

— Точно така — кимна Удс. — По това време те са само неприлично богати поземлени собственици. Но както и да е. Въпросният представител на фамилията е в компанията на една от хубавиците. Удрят по няколко питиета, после се оттеглят насаме. Уилсън вади писмото и започва да го размахва. Не е ясно дали има конкретна причина, или просто иска да се изфука. Точно в този момент се появява нравствената полиция и в бардака настъпва ад. Казах ли ти, че тоя Уилсън е бил женен?