Петият етаж

Тя протегна ръка. Пръстите й бяха гладки и студени. Или моите бяха такива.

— Нещата не са перфектни, Майкъл. Но мога да ти обещая, че когато бъда готова, ще взема детето и ще си тръгна, без да поглеждам назад.

Отдръпнах ръката си.

— Само не чакай прекалено дълго.

— Няма. — Тя стана и пристъпи към мен. — Между нас всичко е окей, нали?

Кимнах. И наистина вярвах, че е така. Тя се наведе и докосна бузата ми с устни. После се зае да разчиства масата, сякаш това щеше да й помогне да промени живота си. Погледах я известно време, станах и бавно се насочих към всекидневната. Втората новина на емисията в десет бе кандидатурата за кмет на Мичъл Кинкейд. — Джанет донесе остатъка от виното и седна.

— Слушала съм речите му — рече тя, докато по Фокс Нюз показваха как Кинкейд стиска ръце и се усмихва на някакво събрание.

— Какво мислиш за него?

— Честно ли?

— Разбира се.

— Мисля, че прилича на Боби Кенеди.

Погледнах екрана. Тълпата около Кинкейд се състоеше предимно от бели хора, предимно млади и предимно от женски пол. Като на концерт на Бийтълс преди години, когато Джон и Пол се бръснеха веднъж седмично.

— Толкова ли е добър?

Пред кандидата изскочи момиче с късо подстригана червена коса, облечено в памучни панталони, бяла блуза и черно яке. Блузата се вдигна нагоре, разкривайки коремни плочки. Кинкейд се усмихна и сложи подписа си на корема на момичето под неистовите крясъци на тълпата.

— Не казвам, че ще гласувам за него — промърмори Джанет. — Нали помниш за кого работи гадният ми съпруг?

Взех дистанционното и натиснах един бутон. Кинкейд замръзна в профил към мен, протегнал ръка да разроши косата на някакво хлапе.

— Мислиш ли, че ще спечели?

— Срещу Уилсън? — презрително се усмихна Джанет. — Моля те! Вече са му скроили шапката!

— Мислиш ли?

— Първо, Уилсън държи големите пари, второ, профсъюзите са в джоба му. А ако Кинкейд случайно не фалира по време на кампанията, те ще сменят тактиката.

— Как по-точно?

— Не знам, но Джони намекна, че работят по въпроса. И в очите му се появи заплашителен блясък, който познавам много добре.

Хвърлих още един поглед към бъдещия спасител на Чикаго. Вдясно от Мичъл Кинкейд стоеше личният му бодигард. Едър чернокож младеж с добре очертани мускули. Разтревожи ме лицето му, което имах чувството, че познавам. А може би познавах гнева, който се излъчваше от него.

— Дай да видим нещо друго — каза Джанет и издърпа дистанционното от ръката ми. Прехвърли няколко канала и спря на Летърман. — Харесваш ли Дейв?

— Добър е — рекох. После погледнах малкия стенен часовник, който показваше единайсет. — Време е да си тръгвам.

— Нали ти казах, че Джони няма да се прибере тази вечер?

— Не е там работата.

— Има си стая в центъра — вдигна ръка тя. — Спи там, преоблича се и отива направо на работа. — Ръката се завъртя с дланта нагоре, очите й се върнаха на телевизора. — Какво толкова?