Вещицата [bg]

— Как се чувстваш? — попита Паула, гледайки го изпитателно.

Мартин се чудеше докога всички ще продължават да се тревожат за него.

— Добре съм — каза той и за своя изненада чу, че звучи искрено.

Тъгата по Пия никога нямаше да изчезне, той винаги щеше да се чуди как би се развил животът им, щеше да я вижда като сянка с периферното си зрение при всяко голямо събитие в живота на Тюва. Всъщност при всяко малко събитие също. Когато Пия почина, хората му казваха, че той постепенно ще се върне към живота. Че един ден отново ще се чувства щастлив и ще се смее. Че мъката никога няма да изчезне, но той ще се научи да я приема, да върви ръка за ръка с нея. Тогава, когато се чувстваше, сякаш животът му е потънал в мрак, това му се струваше невъзможно. Първоначално правеше крачка напред и две назад, но накрая започна бавно да осъществява прогрес.

Мартин се замисли за майката, която бе срещнал на детската площадка вчера. Ако трябваше да бъде честен, често се сещаше за нея, откакто се видяха. Осъзна, че е трябвало да вземе номера й. Или поне да я пита как се казва. Но беше лесно да се каже впоследствие. Мартин бе сащисан от факта, че изобщо иска да я види отново. За щастие, живееха в малко градче и се надяваше, че ще се засекат още днес. Или поне такъв беше планът му, преди убийството на Неа да го принуди да прекрати отпуска си и да се върне на работа.

Обзе го чувство за вина. Как можеше да седи и да мисли за жена в такъв момент?

— Изглеждаш щастлив, но малко тревожен — каза Паула, сякаш прочела мислите му.

Преди да успее да се спре, Мартин й разказа за майката от детската площадка, поради което едва не изпусна отбивката и бе принуден да завие рязко наляво.