Един от 100 [bg]

Нощ е. Ставам от леглото и в полусън тръгвам по тесен сив коридор, който сякаш е дълъг стотици километри. В далечината виждам черен правоъгълник, изрязан в стената, която се губи в небето. Намирам се в коридора на къщата ни в Чарлстън, Северна Каролина, който е посивял от лунната светлина, проникваща през прозорците, а черният правоъгълник е вратата на стаята на брат ми Джереми. Вътре някой пищи.

Аз съм шестгодишен, а брат ми е на дванайсет.

Стоя на прага, вслушвам се в писъците, но нещо ми подсказва, че не бива да вляза. Пишка ми се, затова отново тръгвам по коридора, минавам край стаята на майка ми. Тя е шивачка, специалистка по изработване на булчински рокли. Виждам я приведена над шевната машина, ефирната бяла тъкан преминава под иглата, като че ли е буен поток. Мама сякаш не докосва тъканта, цялото й внимание е съсредоточено върху работата й. Шумът от шевната машина почти заглушава ръмженето и писъците от стаята на Джереми. Дъските на пода изскърцват под тежестта ми, тя се обръща. Ококорва се, очите й са плувнали в сълзи; проговаря, без да осъзнава, че думите й завинаги ще се запечатат в съзнанието ми.