Дъщерята на разбойника
- Автор: Ейвъри Ан
- Серия: legendary lovers #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъщерята на разбойника». Краткое содержание книги:
Тя го поведе, държейки фенера ниско, за да може той да избягва клопките на старите дъски по пода на хана. Минаха през кухнята и излязоха на двора. На всяка стъпка тя усещаше присъствието му зад гърба си — стабилно, сигурно присъствие, което прогонваше необузданите фантазии.
Трудното беше там, че когато си помислеше за Джон Карлтън, въображението й внезапно се отклоняваше в посоки, които нямаха нищо общо с никакви призраци или легенди, а с неща, за които изобщо не й беше работа да си мисли. Лизи отклони насила мислите си и остро го нахока, когато той се спъна в някаква табуретка, макар че нямаше никакви изгледи да събудят някого.
Хълдспет и Моли имаха по една малка стаичка горе, под покрива, от другата страна на несиметричната стара постройка. Самюел и сестра му живееха в една къща в селото, но във всеки случай сега и двамата ги нямаше тук. Джош, конярят, и другите слуги в конюшнята спяха в стаи, разположени почти над самата конюшня, а не вътре в хана. Стаята на Берта беше точно до кухнята, но щом старата готвачка заспеше, нищо не бе в състояние да я събуди.
Само Нида и Скръф биха могли да ги чуят, но дори това беше малко вероятно. Пускаха Скръф през нощта, но той обикновено се свираше да спи в конюшнята. Стаята на миячката беше зад миялната, в отдалечената част на двора. Макар че трябваше да минава през двора на кухнята, за да влезе в хана, тя нямаше причина да стои будна по това време на нощта. Не и когато трябваше да стане първа на сутринта, за да запали огъня в кухнята и да донесе вода за готвене и миене през деня.
Сетивата на Лизи се напрегнаха, за да чуят всеки звук, който можеше да бъде доловен. Нищо. Нито звук, нито знак, че някой ги наблюдава тайно.
— Проклятие!
Ругатнята на Джон Карлтън беше почти прошепната, но според Лизи тя прозвуча прекалено силно в студения въздух.
Тя се обърна стреснато и за малко не се блъсна в него. Той се движеше така тихо, че Лизи не бе разбрала колко е близо до нея.
— Камъните са мокри — прошепна той, за да обясни постъпката си. Присви очи, взирайки се покрай нея в тъмнината на кухненския двор. — Като нищо човек може да се загуби тук в тъмното.
— Нали не смятате да ми се изплъзнете, господин Карлтън? — прошепна тя в отговор. — Не забравяйте, че имате да си плащате сметката, преди да тръгнете.
— Какво? Говорите за сметки, когато аз сам трябва да си изхвърлям нощното гърне?
Дори шепнейки, той успя да придаде на гласа си тъжен тон.
— Даже и тогава — прошепна Лизи в отговор.
Той въздъхна.
— В такъв случай по-добре ми покажете къде. Много по-тежко е, отколкото очаквах.
— Натам — каза тя, посочвайки с фенера. — Има една врата отстрани. Пътеката, която води навън, минава през нея, излизате и се отбивате вляво.
Вратата беше надлежно залостена, както всяка нощ след вечеря. Лизи сложи фенера на земята и спусна капаците му, така че да не се вижда никаква светлина.
— Ако има някакви бракониери там, из хълмовете, или ако някой минава на път за дома си — обясни тя с нисък глас, докато издърпваше резето и отваряше вратата пред него.
— Пращате ме там вън? Без фенер? Ами ако се загубя? Ако падна и си счупя крак? Ако ме хванат хората на лейтенанта?
— Тогава няма да имате грижата да си изхвърляте нощното гърне утре — отвърна тя.
— Вие сте жестока жена…
— Правя, каквото мога… и вие много ми помагате в това отношение. Хайде, вървете. Ще ви налея вода, но само защото нямам намерение да стоя тук цялата нощ с вас и да ви чакам да свършите всичко.
— Жестока — повтори Джон Карлтън, но Лизи можеше да се закълне, че се усмихва, докато го казва.
Лизи го накара да носи ведрото с вода, което беше наляла. Залости вратата и го поведе обратно през хана, като пак носеше фенера ниско спуснат, за да осветява пътя му.
Фенерът помагаше малко, макар че не беше абсолютно необходимо. Джон можеше да я следва в тъмното, толкова ясно я усещаше. Би могъл да я намери до кладенеца в двора, дори да не издава и звук, въпреки хвърляните от луната сенки, които я скриваха. Независимо колко тихо се опитваше да върви сега Лизи, той чуваше тихото шушнене на полите й и бързото равномерно потракване на обувките. Тихите обикновени звуци пораждаха у него някаква топлина, която бе толкова тревожна, колкото и неочаквана.
Ако имаше и капчица разум, щеше да си тръгне. Още сега.
За нещастие Лизи бе избила от главата му и малкото останал здрав разум — и то не като го беше ударила с ръжена, макар че той беше оставил резка на черепа му, която още го болеше при докосване.
Истината беше, че не искаше да си тръгне. Още не. Не и докато не се наложи. Още една-две седмици, и Уилям Рандал ще си дойде и той ще успее да изпълни това, което баща му го бе накарал тържествено да обещае. Дотогава чичо му и Ламбер сигурно ще са се отказали да го преследват, ще са повярвали, че той сигурно е избягал далече още първата нощ и тогава той ще успее да си отиде, без да излага на риск Лизи и хората й.