Рубинът
- Автор: Скай Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рубинът». Краткое содержание книги:
Жената в ръцете му трепна толкова леко, че той не беше сигурен дали го е направила в действителност.
Зашеметен се загледа в бледите страни, в извивката на устните й. Цветът на косата й беше различен, пък и лицето й тогава беше забулено, но…
Мили Боже, възможно ли е това да е тя!
— Соколице? — прошепна той, докато галеше долната й устна с грубия си палец, обзет от налудничавата мисъл, че беше докосвал вече тази устна по същия начин. Пръстът му нежно натисна меката извивка в средата на устната. Тя отново трепна, а устата й леко се отвори.
Пейгън стисна челюсти. Това е невъзможно! Тя не можеше да бъде същата жена, която той срещна в Лондон! За Бога, косата й беше съвсем друга на цвят!
Но как тогава да си обясни странното усещане за нещо познато, когато я докосваше.
Отговорът не беше много приятен.
Просто защото страшно му се искаше да е вярно. Защото почти бе загубил разсъдъка си от маларията, а сега му предстоеше да преодолее най-хитрата клопка, която му бе заложил Ръксли.
Пейгън грубо изруга и дръпна ръцете си с желание да възпре непреодолимото влечение към нея. Не, това не е тя! Съвпадението беше невероятно!
Докато по отношение на Джеймс Ръксли и дума не можеше да става за съвпадения.
Жената рязко се извъртя и несъзнателно промърмори някакви думи. При звука на гласа й пулсът му се ускори. Тя издаде сподавен стон. И той чу това, което досега не искаше да си признае, че е дочул и разбрал — това не беше стон на наслада, а болезнено изохкване. Сега видя, че пръстите й бяха побелели от стискане, а устните й — неестествено сгърчени.
С нея ставаше нещо. Нещо недобро!
Той взе ръката й и постави пръсти върху китката. Ударите на сърцето едва се усещаха — слаби и хаотични.
Да я вземат дяволите. И нея, и Ръксли с всичките му коварни планове!
Пейгън отметна косата, паднала върху лицето й, като едновременно с това се ругаеше, че не я е разгледал по-внимателно дали не е наранена. Но от друга страна знаеше защо не го е направил — нали се увери, че тя не беше жертва на корабокрушение, скоро не беше имало буря, пък и нямаше никакви следи върху брега. И защото тя беше хубава, толкова нежна и изящна — повече, отколкото една жена има право да бъде!
Защото вече усещаше, че почти се е поддал на магията й.
Тази истина го вбеси и той стисна зъби преди да заопипва шията и челото й, за да търси причина за това, че продължава да бъде в безсъзнание.
Внезапно пръстите му опипаха навътре в косата дълбока жива рана, която започваше от лявото слепоочие, и от която се процеждаше яркочервена кръв.
„Боже, прости ми за глупостта!“, каза си Пейгън и се втурна към вратата, молейки се да не е станало много късно.
Събуди се от болка и студ. Твърди пръсти опипваха главата й и се ровеха в дрехите й.
Барет изстена, докато се опитваше да излезе от тъмнината и безкрая на сънищата. Сега не можеше да мисли за себе си като за Барет или Брет. В съзнанието й се тълпеше само хаосът от усещания, за които нямаше нито понятие, нито можеше да обясни с думи. Въртеше се неспокойно сред горещия задушен въздух.
— С-спри! Стига, мръсник такъв! Аз… аз няма да го направя, чу ли? Нито сега, нито п-после!
Но тези викове ехтяха само в ума й.
Сън?
Не, не беше сън. Още беше във водата. Трябва да се добере до брега. Трябва да…
Като в огромно менгеме болката я стегна с твърди метални челюсти и изстиска от съзнанието й всяка мисъл и желание за съпротива.
По челото й потече нещо мокро и лепкаво, Почти обезумяла, тя отметна глава назад.
За Бога, не биваше да се предава!
Сякаш от безкрая до нея достигна глас:
„Никога не се предавай! Каквото и да ти обещаят или да ти направят! Знаеш, че ако те хванат, може да се стигне и до това.“
Опита се да размисли, да планира бягство, но болката бе блокирала мисълта й. Когато се помъчи да се върне назад в спомените, се блъскаше само в лепкава тъмнина.
И в още по-голяма болка.
Не й оставаше нищо друго, освен да се съпротивлява. И тя го направи — с оголени зъби и с извити като на граблива птица пръсти. Накрая те наистина я бяха превърнали в обезумяло преследвано животно.
Със стиснати зъби той се мъчеше да укроти бясното боричкане на пленничката си. Но при всеки негов опит да я докосне, тя започваше още по-бясно да размахва ръцете си и той едвам успяваше да избегне юмруците й.
За миг отклони погледа си да потърси чиста кърпа и в този момент тя рязко замахна и по лицето му се появиха кървави дири от ноктите й. Пейгън изруга, защото знаеше, че трябва да я укроти преди раната да се е отворила съвсем. Подхвана я през кръста и я притисна до себе си. Кръвта се стичаше все по обилно по бузата й. Тя успя да се освободи и отново го удари силно през лицето.