Стоманеният плъх
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх». Краткое содержание книги:
— Точно така. Вие, както винаги, сте човек на действието, Брант. Нека бъде така, както предлагате. — Той протегна ръка и аз, сдържайки отвращението си, трябваше да стисна тази мека, предателска длан. Сега право при Ейнджълин.
— Не ни ли подслушват? — попитах аз Ейнджълин.
— Не, стаята е абсолютно чиста.
— Вашият бивш приятел княз Каси има снуп-детектор. Не е изключено да притежава и други апарати, в частност за послушване, които е могъл да установи тук.
Тази мисъл ни най-малко не развълнува Ейнджълин, тя седеше пред огледалото и разчесваше косите си. Сцената, разбира се, бе очарователна, но в дадения момент много неуместна. Бурни ветрове се хвърляха върху революцията, заплашвайки да я разрушат.
— Знам за детектора — каза тя, продължавайки да се реши. — Аз му го пробутах. Наистина, малко го пообработиха, за да показва винаги норма на нашите честоти, дори когато включвам подслушващото устройство.
— А чухте ли как преди няколко минути ми направи предложение да убие охраната и да ви прати в затвора?
— Не, не чух — каза тя с такова изумително самообладание и спокойствие, с каквито винаги са се отличавали постъпките й. Усмихна ми се в огледалото. — Бях заета със спомените от изминалата нощ.
Жени! Те винаги смесват всичко. Възможно е за тях да е по-добре, но е много трудно за тези, които намират, че логиката и емоциите са различни неща. Трябваше да я накарам да разбере сериозността на ситуацията.
— Добре, нека тези малки новини не ви вълнуват — казах аз, отпивайки се да остана спокоен. — Но има и други. Радебрахенови изобщо не са изпращали убиец миналата нощ. Това е направил Княза.
Това малко й подейства. Ейнджълин остави косите си и очите й станаха сериозни. Не задаваше глупави въпроси, а чакаше какво ще кажа по-нататък.
— Мисля, че недооценяваш яростта на този гнусен плъх. Когато вчера получи бутилка по главата, това го вбеси окончателно. Сержантът на охраната позна убиеца и го свърза с княза. Това обяснява и как убиецът е попаднал на покрива и как е научил къде да ви търси. Прекалено много неща станаха след вчерашният бой с Каситор Заядливия.
Докато говорех, Ейнджълин отново се зае с прическата си и оправяше къдриците си. Не отговори. Това пълно отсъствие на интерес започна да ми действа на нервите.
— И така, все пак какво възнамерявате да направите? — попитах я, вече без да скривам раздразнението си.
— А не ви ли се струва, че е по-важно да разберете какво вие възнамерявате да правите? — тя не подчерта въпроса, но зад него се криеха много неизказани думи. Видях, че ме наблюдава в огледалото, затова се преместих към прозореца, гледайки фаталния балкон и покритите със сняг върхове. Какво възнамерявам да правя? Този въпрос беше къде-къде по-сложен, отколкото й се струваше.
Какво изобщо възнамерявах да правя? Да участвам в революцията, към която нямах ни най-малко отношение? Защо съм тук? За да арестувам Ейнджълин в името на Корпуса? За това засега трябва да забравя. Но отговор трябва да намеря! Тялото ми беше добре маскирано, но не разчитах на някакво по-дълго съвместно общуване. Разбира се, Ейнджълин бе сигурна, че ме е убила и няма да се занимава с и идентификацията ми.
И внезапно ме осени една мисъл. Някакви участъци от паметта могат да забравят някакъв факт, но той внезапно може да се прояви.
— ВСИЧКО ОСТАНА В МИНАЛОТО — извиках аз. — ВСИЧКО ТОВА Е МИНАЛО, ЕЙНДЖЪЛИН — казах това и тя не възрази.
Макар вече да не беше Ейнджълин, тук бе Анжела.
Когато се обърнах към нея, на лицето ми вероятно е било изписано объркване, но тя само загадъчно се усмихна и нищо не каза. Но престана да реши косите си.
— Ти знаеше, че не съм граф Дийбщол — изговорих аз с мъка. — И от кога?
— Отдавна. Почти веднага, когато влезе тук.
— Знаеш ли кой съм?…
— Не знам истинското ти име, ако това имаш предвид. Но помня каква ярост кипеше в мен, когато след извършената огромна работа ме изхвърли от линкора. И помня дълбокото удовлетворение, когато стрелях в теб във Фрайбурбад. Сега ще ми кажеш ли името си?
— Джеймс — казах аз мрачно. — Джеймс ди Грийс, известен в своята среда като Хлъзгавия Джим.
— Прекрасно. Истинското ми име е Анджела. Мисля, че е била идиотска шега на баща ми, затова с радост го видях в гроба.
— Защо не ме убиеш? — попитах аз, досещайки се как е отишъл в по-добрия свят баща й.
— Защо, скъпи? — попита тя с проникновен глас. — И двамата сме допускали грешки в миналото и ще трябва много време, за да разберем приликата си. Мога точно така да попитам защо не ме арестуваш, нали всичко започна с това, така ли е?