Червено и черно

Цял час Жулиен c детинско увлечение сглобяваше думи. Излязъл от стаята си, той срещна учениците си с майка им; тя пое писмото толкова просто и смело, че той се уплаши от спокойствието й.

— Лепилото изсъхнало ли е добре? — запита го тя.

„Тази ли е същата жена, която се измъчваше до лудост от угризения? — помисли си той. — Какво ли е намислила сега?“ Стори му се унизително да я запита; но никога може би тя не бе му харесвала повече.

— Ако това завърши лошо — додаде тя със същото хладнокръвие, — ще ми вземат всичко. Закопайте това ковчеже някъде в планината; един ден може би то ще бъде единственото, което ще ми остане.

Тя му предаде едно стъклено ковчеже в червено сахтианено калъфче, напълнено със злато и няколко диаманта.

— Сега тръгнете — каза му тя.

Тя целуна децата, а най-малкото два пъти. Жулиен стоеше вцепенен. Тя тръгна с бързи крачки, без да го погледне.

Съществуването на господин дьо Ренал, откакто отвори анонимното писмо, беше станало ужасно. Той не беше се вълнувал така от онова време — в 1816 година, когато насмалко не се би на дуел, и трябва да му признаем, тогава дори възможността да получи куршум в главата бе го разстроил по-малко. Той разглеждаше писмото от всички страни: „Не е ли това женски почерк? — запита се той. — В такъв случай коя ли жена го е написала?“ Той прекарваше през ума си всички жени, които познаваше във Вериер, без да може в подозренията си да се спре на никоя. „Дали някой мъж не е диктувал това писмо? Но кой е този мъж?“ И тук същите съмнения. Завиждаха му и несъмнено го мразеха повечето от неговите познати. „Трябва да поприказвам с жена си“ — каза си той по навик, като стана от креслото, дето бе потънал.

„Господи боже мой — едва станал, каза си той, като се плесна с ръка по челото, — та тъкмо на нея не бива да се доверявам; тя е мой враг сега.“