Съдружник по неволя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: stanislaski family #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдружник по неволя». Краткое содержание книги:
Ник пръв отмести очи, загледа се над рамото на Зак в отсрещната тъмна стена.
— Не знам точно какво изпитвам. Ти се върна, защото беше принуден. Аз останах, защото нямаше къде другаде да отида.
Истината не можеше да бъде оспорена. А доколко Зак можеше да прецени, Ник чудесно я бе формулирал.
— Не разполагахме с достатъчно време, за да разберем.
— Ти не остана достатъчно дълго.
— Не се погаждах със стария…
— А той обичаше само теб. За никой друг пет пари не даваше — избълва Ник. — Всеки ден ми повтаряше колко си велик, как си успял да вземеш живота в ръцете си. Какъв герой си бил. А пък аз съм бил едно нищо. — Ник се помъчи да се овладее, преглътна нуждата от близост. — На мен това не ми пречи. Ти си беше от неговата кръв. А след като мама умря, аз се превърнах в натрапен досадник.
— Това не е истина. Не е истина — настоя Зак. — За Бога, Ник, когато живеехме заедно, той и от мен никога не беше доволен. Аз бях тук, но майка ми я нямаше. И това бе достатъчно да го кара да страда всеки път, щом ме погледне. Кълна ти се, дявол да го вземе, не си прав така да мислиш за него. — Зак затвори очи и пропусна да забележи изненадата, изписана на лицето на Ник. — Той просто си беше такъв. Години минаха, докато проумея, че непрестанно ми опява просто защото той така разбираше ролята на бащата. Същото е било и с теб.
— Той не ми беше… — Този път Ник не довърши нито изречението, нито мисълта си.
— Към края често питаше за теб. Наистина искаше да те види, Ник. Повечето пъти, като се освестеше, пак мислеше, че си още малко дете, а понякога, твърде често дори, не правеше разлика между мен и теб. И ми крещеше заради двама ни. — Последното изрече с усмивка — усмивка, на която Ник не отвърна. — Аз не те обвинявам, че се държа настрана, нито за това, че толкова години си таял недоволството си. Разбирам, че за него бе твърде късно, Ник. За теб обаче не е късно.
— Какво значение има това за теб?
— Аз нямам друго семейство освен теб. — Зак се изправи, сложи ръка на рамото на по-малкия, поуспокои се, като усети, че не бързат да го отблъснат. — Ако трябва да бъдем напълно откровени, нищо чудно и да се окаже, че друго семейство не съм и имал. И не искам да загубя онова, което имам сега.
— Не знам как да разбирам това за семейството — промърмори Ник.
— Аз също. Може пък заедно да измислим нещо.
Ник вдигна поглед, сетне отново го отклони.
— Може би. Бездруго няма как да избягаме един от друг поне през следващите няколко седмици.
И това е някакъв напредък, помисли си Зак, като стисна рамото на брат си. Засега и той е достатъчен.
— Благодаря за питието, хлапе. Голяма услуга ще ми направиш, ако не споменаваш това за кошмара пред когото и да било.
— Става. — Ник го проследи как тръгва обратно към спалнята си. — Зак?
— Да.
Нямаше представа какво иска да каже… може би просто знак, че му е приятно, наистина му беше приятно.
— Нищо. Лека нощ.
— Лека нощ. — Зак се пъхна в леглото и когато отпусна глава, беше сигурен, че ще спи като малко дете.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Нещо се бе променило. Рейчъл не можеше точно да го определи, но както седеше между Зак и Ник в метрото по посока към Бруклин, тя усещаше, че става нещо помежди им. Нещо различно.
И това сякаш изостри чувствителността й. Накара я да се запита дали не е сбъркала, като натрапи на собственото си семейство проблемите на тези двама мъже.
Както и нейният собствен проблем, призна след миг. В края на краищата тя нямаше да отрече, че е загрижена за съдбата на двамата, и то повече отколкото диктуваше професионалната й съвест. Към Ник изпитваше съчувствие — синдромът на по-малкото дете в семейството, така предположи. Освен това не бе излъгала Зак, когато му призна, че има особена слабост към лошите момчета.
Искаше да направи нещо повече за Ник ЛеБек, не й се струваше достатъчно съдебното решение, което издейства в негова полза.
Що се отнася до неговия по-голям брат, тя отдавна бе прекрачила границата на професионализма и се бе впуснала в нещо, което можеше да бъде определено единствено като сляпо увлечение. Дори тук в полюшващия се вагон тя си припомняше последния път, когато бяха заедно. И съвсем естествено следващото, което споходи въображението й, бе как чудото ще се повтори отново, стига да успеят да откраднат няколко часа.
Майка й сигурно щеше да се досети, мислеше си Рейчъл. Нищо не убягваше на Надя Станисласки, ако то бе свързано с децата й. Рейчъл се запита какво ли мнение щеше да си състави майка й за него. И как ли щеше да приеме факта, че малкото момиченце си има любовник.