Съдружник по неволя

— Мога да кажа същото за себе си — промълви Рейчъл, но той сякаш не я чу.

— Може би ще кажеш, че в живота ти няма място… — Прегърна я още по-силно, забелязал, че изхълца. — Какво каза?

— Казах, че за мен е почти същото.

— Кое е същото?

— Нали ти твърдиш, че не влизало в плановете ти да се влюбиш, а аз ти казах, че при мен е същото… — Рейчъл бавно въздъхна, усетила как ръцете му се изплъзват от нейните. — Но сега това е факт, с който ще трябва да се примириш.

— Тъй ли?

— Тъй. — Както седеше на бара, тя обви ръце около врата му и опря чело в неговото. Направо невероятно, рече си тя. Та той беше уплашен не по-малко от нея. — Ти ме принуди да ти го кажа, Мълдун. Готвех се да откажа предложението ти, тъй като прекалено много те обичам и не бих се примирила с половинчато завоевание. Вече дни наред ходя като замаяна.

— Седмици. — И той опря устни до нейните. — Бях намислил съвсем деликатно да поставя въпроса, но просто не се стърпях. Дори с баща ти споделих какви са моите намерения.

Рейчъл се колебаеше дали да се засмее, или просто да изкрещи.

— Не си го направил.

— Все пак най-напред го напоих с водка, за всеки случай. А той ми заяви, че искал още внуци.

Рейчъл усети как запърха сърцето й.

— И аз не искам да го разочаровам — заяви тя.

Нещо стегна гърдите на Зак, в следващия миг той усети как му олеква.

— Не се ли шегуваш?

Това е то, помисли си Рейчъл, взряна в очите му. Нова страница, нови правила. Нов живот, който да започнат заедно.

— Не се шегувам. Искам да имаме семейство. Искам всичко от теб. И това е мой избор.