Обществото на Жулиет
- Автор: Грей Саша
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Кръгозор"
- ISBN: 978-954-771-312-3
- Переводчик: Паулина Минева
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Обществото на Жулиет». Краткое содержание книги:
Но той не бе Майка Тереза. Дики имаше представителства във всяка конфликтна зона на земното кълбо. Правеше достатъчно бетон, за да изгражда сградите по-бързо, отколкото военните ги разрушаваха.
— Войната е голям бизнес — каза ми той.
Анна разговаряше с приятеля на Дики, Фреди, мениджър на хедж фонд. Кикотеше се постоянно и изглеждаше, че наистина се забавлява. Дики може и да бе ужасно богат, но комуникативните му умения бяха сухи като бизнеса му. Отегчаваше ме до смърт. Имах желание да се напишкам в бикините си само и само да сменя темата на разговор.
И може би щях да го направя. Ако носех бикини. Но не носех.
За сметка на това имах черна дантелена превръзка, която покриваше очите ми, бели чорапи до коленете, червени обувки с каишки с висок ток и дълга до земята мантия — рубиненочервена, за да пасва на любимото ми червило.
Този път вече не носех бельото си.
Анна бе с филигранна метална маска във формата на пеперуда и изумруденозелена мантия, която се спускаше примамливо по тялото й, подчертавайки извивките й. Двете заедно приличахме на светофар.
Маските и наметалата бяха част от дрескода на вечерното соаре. Не кожа и деним. Маски и анонимност. Защото това бе темата на секскупона. Купон „Широко затворени очи“.
Това място бе на светлинни години от „Фабриката за чукане“. Бе напълно различно, елитно, с ограничен достъп.
Чудех се какво ли щеше да сътвори Кубрик от него. Стенли, не Лари. Той бе създал точна картина на един свят, състоящ се от секс, богатство, власт и привилегии, последния му шедьовър, най-дългия единичен кадър във филмовата история, филм като всеки друг филм, който някога бе правил — в който и последният детайл, и най-незабележимият нюанс е там с конкретна причина. Филм, в който бе вложил толкова много страст и старание, че го бе убил, и така и не бе видял крайния резултат и как го бе приела публиката.
Което може би бе за добро. Защото единственото, което Стенли Кубрик може би не бе предвидил, бе, че хората, за които бе направил филма, щяха да го приемат буквално.
Забележително богатите хора, онова малцинство, което притежаваше цялата власт на света и привилегията да живее по свои собствени социални, морални и сексуални норми — норми, които не са подходящи за останалите от нас; онези хора, които смятаха, че декадентството е нещо, което можеш да купиш с кредитната си карта или да си го избереш от някакъв шоурум, бяха възприели творението на един от най-великите режисьори за красива реклама на изискан клуб за суингъри, повод за съществуването на места като това тук.
Намирахме се в дневната на голям, изтънчено обзаведен частен дом, пълен с антични мебели и репродукции на изящното изкуство. Някъде в провинцията. Не знаех точно къде, нито пък Анна, защото ни бяха довели тук с кола под наем, уредена от Бънди. И двете бяхме задрямали по пътя насам, унесени от шума на двигателя, от мигащите свет-линки на шосето пред нас и от нежното движение на колата, носеща се по завоите на по-малките пътища, след като напуснахме града. После се стреснах от докосването на Анна, която ме разтърсваше леко за рамото и казваше: „Кат-рин… Катрин… събуди се. Пристигнахме…“.
След като влязохме вътре, осъзнах, че нямаше никакъв начин да разбера къде се намираме, защото навън бе тъмно и всички прозорци бяха със спуснати завеси. Бяхме като във филм. Цялото действие бе съсредоточено само вътре в къщата.
Имаше огромни маси, отрупани с толкова много скъпи и редки храни, че приличаше на римско пиршество. Шампанско „Вьов Клико“ се изстудяваше в кофи с лед. Сребърни купи, отрупани с хайвер от белуга с връх. Големи плата с морски деликатеси — стриди, миди и скариди, пръснати сред кубчета лед като цветя в цветни лехи. Терини с гъши дроб. И всички тези хора бяха толкова преситени, че никой изглежда не ядеше от тях. Невъзмутими келнери в смокинги и с черни превръзки на очите минаваха покрай групичките гости и предлагаха чаши с шампанско.
Сякаш някой бе отключил врата, която винаги е били затворена за мен, врата към място, което дори не подозирах, че съществува, и ме бе поканил вътре. Защо да не вляза, защо да не надзърна, защо да не преживея и аз това? Какъв ли бе животът в забранената зона?
Точно в момента той не приличаше на оргия. Събирането бе много официално и изискано, бе като буржоазно коктейлно парти. Погледнах към Анна с поглед, който питаше: Сериозно? За това ли бихме целия път до тук? Това ли бе най-доброто, което успя да измисли Бънди? Същевременно в известна степен бях впечатлена, защото тези мъже бяха от съвсем различна лига. Абсолютно различна от неговата.