Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
— Капитан Уестер, сър. Здравей, Ярдем.
— Извинявай, че те събудихме — каза Ярдем.
— Ахариел — каза Маркъс. — Колко дълго можеш да плуваш в морето?
— Тоест конкретно аз ли, сър? Или картадамите по принцип?
— По принцип.
— Колкото искате, сър.
— Сериозно те питам. Водата още е студена. Колко дълго?
Ахариел се прозина и тръсна глава. Мънистата му звъннаха.
— Драконите са ни създали за вода, капитане. Само удавените могат да плуват по-дълго от нас и в по-студени води, но те пък не могат да се бият.
Маркъс затвори очи и се замисли за заливчето — закотвените кораби, бараките, кожените лодки. Жаравата на гаснещия огън. Разполагаше с единайсет картадами, Ахариел включително. Ако ги изпратеше във водата, щяха да му останат по-малко от четирийсет души. Срещу два пъти повече пирати. Прехапа устна и погледна Ярдем. На светлината на единствената свещ тралгунът му се стори спокоен. Маркъс се изкашля.
— Денят, когато ще ме хвърлиш в канавка и ще поемеш отряда?
— Няма да е днес, сър — каза Ярдем.
— Боях се, че ще го кажеш. В такъв случай ни остава само едно. Ахариел, ще ти трябват ножове.
Маркъс яздеше на запад, с щит на гърба и меч на кръста. Слънцето изгряваше зад него и тласкаше сянката му напред като някаква гигантска издължена негова версия. Вляво морето лъщеше като ковано злато. Дървото с постовия вече се виждаше. Слънцето със сигурност заслепяваше нещастника, когото бяха курдисали на клона. Разбира се, имаше риск онзи тип изобщо да не погледне към тях. Ако нападението на Маркъс се окажеше изненадващо, той и хората му бяха обречени. Имаше неприятното чувство, че бог ще му изиграе точно такава шега.
— Разгърнете се — викна той. — Трябва да изглеждаме повече, отколкото сме.
Заповедта се върна като многократно ехо, хората я повтаряха един след друг. Много важно беше да уцелят момента.
Теренът изглеждаше различно на дневна светлина. Заливчето например му се струваше доста по-близо. Маркъс се надигна на седлото и измърмори:
— Хайде, проклет да си! Виж ни. Погледни насам и ни виж. Тук сме бе!
Един от големите клони потръпна. Листата отразиха слънчевите лъчи по различен начин. Чу се рог.
— Готово — изръмжа Ярдем.
— Да — каза Маркъс. Представи си колибите и пиратите, които бързат да си приберат нещата и да се качат на лодките. Преброи бавно до десет, после премести щита си отпред, изтегли меча и каза:
— Дай знак за атака. Да почваме и да приключваме.
Щом свърнаха зад завоя към заливчето, ги посрещна нестроен залп от стрели — на пясъчната ивица десетина стрелци опъваха лъковете, готови да се метнат в последната лодка и да се оттеглят на сигурно във водата, а оттам на корабите и в открито море. Останалите лодки вече гребяха към корабите, натоварени с достатъчно хора, за да надвият отряда на Маркъс.
Първата се беше отдалечила на петнайсетина метра от брега — и вече потъваше.
В грейналата вода, скрити от отразеното слънце, десетина картадами с дълги ножове дупчеха кожените лодки.
Маркъс спря коня си и махна на стрелците си да държат на мушка бреговата линия. Ясурите се втурнаха с животински ревове към вражеските стрелци и последната останала на брега лодка. По перилата на корабите са появиха хора — гледаха спектакъла на брега и в плиткото. Първата лодка потъна. Втората още се крепеше на повърхността, мъжете в нея изгребваха панически водата с ръце и шлемове. Не гребяха обаче. Никъде нямаше да отидат.
Маркъс даде знак и стрелците му опънаха лъковете.
— Предайте се и няма да пострадате! — викна той с цяло гърло, за да надвика прибоя. — Ако побегнете, ще ви избием. Вие си решавате.
Един от моряците в плиткото се хвърли във водата и заплува към корабите и Маркъс го посочи с меча си. Изсвистяха стрели и беглецът изчезна под водата. Сякаш по команда Ахариел и другите картадами изникнаха в неравна линия между корабите и потъващите лодки. И вдигнаха ножове над главите си, сякаш на океана внезапно му бяха поникнали зъби.
— Хвърлете оръжията си във водата — извика Маркъс. — Не е нужно да проливаме кръв.
Мъжете изгазиха през плиткото към брега, навъсени и мокри, и войниците на Маркъс ги вързаха.
— Петдесет и осем — каза Ярдем.
— Има още на корабите — каза Маркъс. — И онзи, дето го надупчихме със стрели.
— Петдесет и девет значи.
— Пак са повече от нас — каза Маркъс, а после добави: — Когато разказваме за това в кръчмата, може малко да преувеличим.