Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
Отне му близо минута да намери подходящите думи:
— За мен ще е чест, милорд.
Маркъс
Някога, преди векове, някой беше вдигнал на билото на хълма ниска стена. На лунната светлина пръснатите камъни приличаха на гигантски кокалчета на пръсти.
Маркъс коленичи и опря длан на росната трева.
Три кораба бяха хвърлили котва в заливчето долу. Плитко газещи и с допълнителни мачти. По-бързи и маневрени от търговските кораби, които преследваха. Единият имаше белег на хълбока си, скорошен белег от удар, новите дъски върху пробойната още не бяха потъмнели от времето и стихиите.
Огън догаряше в пясъка, оранжевият му блясък бе единственият признак за топлинка в хладната пролетна нощ. От мястото, където бяха, Маркъс можеше да види десетина постройки — не палатки, а колиби, — пръснати току над линията на прибоя. Постоянен лагер значи. Това беше добре. Няколко леки лодки от опъната върху дървени скелета кожа бяха изтеглени на пясъка.
Ярдем Хейн изсумтя и посочи на изток. На стотина метра от водата високо дърво протягаше клони към небето. Проблясък на лунен лъч върху метал издаваше позицията на постовия — кацнал на един от по-ниските клони. На свой ред Маркъс посочи към корабите. Високо в такелажа на най-близкия се виждаше тъмен силует.
Ярдем вдигна два пръста, и бухлатите си вежди също. „Двама постови?“
Маркъс поклати глава и вдигна три пръста. „Има още един.“
Клечаха неподвижни в сенките зад порутения зид. Луната пълзеше бавно по небесната си дъга. Духаше вятър. Издайническото движение лесно можеше да остане незабелязано — един от клоните на далечното дърво се полюляваше по-слабо от другите. Маркъс посочи натам. Ярдем безшумно размърда ухо — когато излизаха на разузнаване, сваляше обиците си. Маркъс плъзна за последно поглед по заливчето с надежда да запечата картината в ума си. После двамата се смъкнаха назад по склона и изчезнаха в сенките. Тръгнаха на север, сетне свърнаха на запад. Мълчаха, докато разстоянието не стана безопасно и според най-високите стандарти.
— Колцина са според теб? — попита Маркъс.
Ярдем се изплю замислено.
— Не повече от седемдесет, сър.
— И аз ги преброих толкова.
Пътеката беше тясна и се провираше между дърветата. Само след две-три седмици лятната зеленина щеше да я скрие съвсем, но сега стъпките им глъхнеха в угнилата миналогодишна шума и мекия пролетен мъх. В мрака под клоните луната се виждаше като мозайка от светли и тъмни петънца.
— Може да се върнем в града — каза Ярдем. — Да съберем отряд от стотина меча. Плюс кораб, евентуално.
— Мислиш ли, че Пик ще ни даде пари за това?
— Може да ги вземем назаем от някого.
Дребно животинче изшумоли в шубрака, подплашено като от горски пожар.
— Онзи, който е хвърлил котва най-далеч от брега, гази по-дълбоко от останалите — каза Маркъс.
— Вярно.
— Ако дойдем с кораб, ще ни видят. И ще духнат, преди да сме наближили.
Ярдем не каза нищо. Маркъс се вглеждаше в мрака, макар че не виждаше много. Краката му се движеха сами и с лекота. Умът му ръфаше загадката от различни страни.
— Ако ни видят да идваме по суша — каза след малко, — ще стигнат с лодките до корабите и ще ни помахат оттам. Ако ги сгащим на брега с нашите хора, колкото са сега, ще имат числено превъзходство и ще се бият на своя територия, което също е в тяхна полза. Ако се забавим, за да намерим още хора, може и да не заварим никого тук.
— Трудно е, сър.
— Някакви идеи?
— Мащабна мобилизация и тръгваме на война.
Маркъс се изсмя горчиво.
Отрядът му лагеруваше на тъмно, но гласовете им и миризмата на храната се носеха в мрака. Бяха петдесетима, от различни раси — картадами с козина като на видра, тимзини с черен хитин, първокръвни. Дори половин дузина бронзоволюспи ясуру, наети в последния момент, когато договорът им като охрана на един богаташки дом неочаквано се провалил. Това създаваше известно напрежение в лагера, но обичайните расови обиди не се чуваха. Бяха картадами, тимзини и ясуру, а не звънчовци, хлебарки и грошари. А и никой не казваше лоша дума за първокръвните, когато първокръвен решаваше кой ще копае нужниците.
И, което беше по-важно, шарената дружина даваше на Маркъс различни възможности.
Ахариел Акабриан беше сред първите, които бе наел — още когато местният клон на Медеанската банка беше високорисково начинание с нищожни изгледи за успех. Козината му започваше да посивява около устата и по гърба, но вплетените в нея мъниста бяха сребърни, а не стъклени. Ахариел седеше на походното си легло, когато Маркъс влезе приведен в палатката. Очите му бяха подпухнали от съня, но гласът му звучеше бодро.