Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
Жаклин се качи на велосипеда си и бавно се отправи към дома си — малка вила с червен керемиден покрив, скрита сред високи кипариси. В голямата терасовидна градина, която гледаше към долината, растяха на воля розмарин и лавандула сред маслиновите дървета и ясените. В долния й край имаше правоъгълен плувен басейн.
Жаклин вкара велосипеда си в антрето и влезе в кухнята. Червената лампичка на телефонния й секретар примигваше. Тя натисна бутона за връщане на лентата и си направи кафе, докато изслушваше съобщенията.
Ивон се бе обадила да я покани на парти в дома на испански милионер тенисист в Монте Карло. Мишел Дювал се извиняваше за държането си по време на снимките онзи ден. Раната му се възстановявала чудесно. Марсел бе позвънил да й каже, че е говорил с Робер. Снимките на Мюстик щяха да се състоят. „Заминаваш след три седмици, ангелче, така че се откажи от сиренето и макароните и приведи красивото си дупе във форма“.
Тя си спомни за разходката си с колелото и се усмихна. Лицето й сигурно изглеждаше на тридесет и три, но тялото й бе по-стегнато от всякога.
Гласът на Марсел продължаваше да звучи:
„О, между другото някакъв тип на име Жан Клод се отби в офиса. Каза, че искал да говори лично с теб за някаква работа“.
Жаклин постави каничката за кафе и погледна към телефонния секретар.
„Казах му, че си заминала на юг. Той отвърна, че отивал натам и че ще те потърси, като пристигне. Не ми се сърди, ангелче. Стори ми се свестен човек. И отгоре на това — красив. Обхвана ме луда ревност. Обичам те. Чао!“, приключи Марсел.
Тя натисна бутона за пренавиване и изслуша отново съобщението, за да се убеди, че е чула правилно:
„О, между другото някакъв тип на име Жан Клод се отби в офиса. Каза, че искал да говори лично с теб за някаква работа“.
Жаклин натисна бутона за изтриване с трепереща ръка и разтуптяно сърце.
Манекенката седеше отвън, на огряната от слънцето тераса, и си мислеше за нощта, в която бе завербувана от Ари Шамрон. Беше използвала част от парите си, спечелени от модните подиуми, за да купи подарък на родителите си по повод пенсионирането им: малък апартамент на брега на морето в Херцлия. Тя ги посещаваше в Израел винаги когато можеше да се измъкне за няколко дни. Беше обикнала страната — единственото място, където се чувстваше наистина свободна и в безопасност. Но повече от всичко й харесваше фактът, че не трябваше да крие, че е еврейка.
Една вечер в джаз клуб в Тел Авив на масата й дойде възрастен мъж. Плешив, по-скоро грозен, с очила със стоманени рамки, панталон в цвят каки, кожено яке, леко разпрано на десния ръкав.
— Здравей, Сара! — каза той, като се усмихваше самоуверено. — Може ли да седна при теб?
Тя стреснато вдигна очи.
— Откъде знаете истинското ми име?
— Всъщност знам доста неща за теб. Аз съм ти голям почитател.
— Но кой сте вие? — притеснено го изгледа тя.
— Казвам се Ари. Работя за една организация, донякъде свързана с Министерството на отбраната, наречена Институт за координиране. Ние обаче я наричаме просто Службата.
— Е, радвам се, че изяснихме това — отдъхна си момичето.
Мъжът се разсмя добродушно:
— Искам да говоря с теб за една работа. Но ми е трудно да мисля за теб като за Жаклин. Имаш ли нещо против да те наричам Сара?
— Само родителите ми ме наричат така.
— Нямаш ли стари приятели?
— Имам само нови — отговори тя, като в гласа й прозвуча тъга. — Е, поне хора, които претендират за това. Всичките ми стари приятели от Марсилия се отчуждиха, след като станах модел. Сметнаха, че съм се променила заради работата си.
— Но ти наистина си се променила, нали, Сара?
— Да, предполагам, че е така. — После си помисли: „Защо казвам това на човек, с когото току-що се запознах? Дали влиза толкова бързо под кожата на всички?“
— И не е само заради работата — продължи Шамрон. — Това е начин на живот. Имаш вземане-даване с модни дизайнери и известни фотографи. Посещаваш пищни партита и първокласни ресторанти с актьори, рок звезди и безделници милионери. Като онзи италиански граф, с когото си имала любовна връзка в Милано, онзи, който издава вестници. Със сигурност не си същото малко еврейско момиче от Марсилия, чиито дядо и баба са били убити от нацистите в Собибор.