Мъжът от съседния гроб
- Автор: Масетти Катарина
- Серия: Мъжът от съседния гроб #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Елена Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъжът от съседния гроб». Краткое содержание книги:
Смотанякът и Бежовата, или Бени и Скаридата — мъж и жена на зряла възраст, се срещат на гробището, където почиват непрежалими скъпи хора, и от една искряща лятна усмивка пламва буен огън, който изгаря слабините им. Но той е фермер, живее в къща със следи от размазани мухи по стените и мирише на тор и на обор, а тя библиотекарка, обитава апартамент, целият в бяло, обича книгите, класическата музика и изящните изкуства и ухае на изтънчен парфюм. Две вселени, чиято пресечна точка е единствено зовът на сърцето и неумолимият повик на плътта. Ще успее ли гръмкото тиктакане на биологичния часовник да заглуши тътена на културната бездна? Всеки от двамата герои споделя своята гледна точка за случващото се с техните тела и души отвъд социалните условности, с тънък хумор и самоирония, които превръщат и най-нелепото в нормално и естествено.
И все пак ми липсват тези дни — последните три уикенда тя е на конференции и семинари и на не знам си какви глупости. Така както е тръгнало, ще започна отново да я срещам единствено на гробището.
Взех я с мен на едно тържество тук в селото. Признавам, че може би беше вид експеримент, с цел да видя реакциите на познатите ми. Имаше малко напрежение между нея и Виолет, останалите обаче, повечето над петдесетте, я приеха радушно. Приказваше с някои така ентусиазирано, че се притесних, да не би да им дава съвети за книги, но се оказа, че са говорили за историята на селото. Няма лошо, искреният интерес и от двете страни не вреди — освен това знам колко трогателно силно искат да ме видят задомен моите съселяни. Когато и последната ферма затвори, селото ще умре, поне по нашите разбирания — тази мисъл е някъде в крайчеца на съзнанието на всички ни. Ще се превърне в поредното предградие.
Спомням си, че мрачно се бях надвесил над бирата и си представях Рьонгорден като ваканционна вила за служителите на някоя компютърна фирма.
По-късно получихме покана за кафе от леля Алма и чичо Гунар, старите приятели на майка. За неделя.
— За съжаление, няма да мога! Летя за Упсала утре в три — извини се Десире.
Мда. Какво мога да кажа?
Когато съм сам в обора, все по-често си мисля, че сега пред мен има три пътя и скоро трябва да реша по кой да поема.
Път номер едно: Опитвам се да убедя Десире да напусне апартамента си и да се пренесе при мен. Тя няма никакво намерение да го направи и знам, че ще се ядоса, дори само ако я попитам.
Път номер две: Продавам фермата и се местя в града, където се грижа кафето да е горещо, когато тя си идва от Упсала. Това пък аз нямам намерение да направя.
И път номер три: Поглеждам реалността в очите и се отказвам от едно невъзможно начинание. И се захващам сериозно да си намеря жена, която иска да е с мен повече от три часа седмично. Защото четвъртият вариант, този, който най-много ме ужасява, е да остана стар ерген. Като Босе, когото хората все още наричат момчето на Нилсон, въпреки че е на четирийсет и шест. Той живее сам във фермата на родителите си заедно с възрастната си майка, гледа няколко животни за месо и работи на половин работен ден в склада на „Лантменен“. Инсталирал си е огромна сателитна антена и получава пакети с надпис Гарантирана дискретност, и живее за лова на птици през зимата. Иначе не знам да има други интереси. Понякога се отбива в Рьонгорден с някакви измислени задачи и остава три часа и ако Десире е тук, и двамата въздишаме зад завесите, щом видим неговата кола да се задава.
Не, никога като Босе. Момчето на Сьодерстрьом, на петдесет и три… Ще направя всичко по силите си, само и само да избегна това. А сега ножът е опрял до кокала.
Навярно излъчвам тревога, че ще остана ерген, която витае около мен, като съм с Десире. Тя усеща, че имам очаквания, затова вирва брадичка и иска да сме само приятели в игрите. Малка скаридка, все още момиче, нея не я е страх да остане сама в динамичния си градски живот.
Когато успея да я вкарам в леглото си, което се случва все по-рядко, се чувствам, сякаш съм глътнал камък. Защото е все така замайващо бяла, топла и грациозна като преди и тогава й казвам: „Ти ще си виновна, ако умра преждевременно! За неженените мъже статистическата прогноза е по-лоша!“. А когато тя се извива наляво-надясно, мъчейки се да избегне отговора, не разбира, че звънецът бие за последното действие.
47
Естествено, опитах се да го представя като посещение на учтивост. Носех цветя — букет скъпи лалета, и торбичка хубав индийски чай „Даржилинг“.
Тя отвори вратата, но веригата беше сложена. Когато видя, че съм аз, ме пусна да вляза, ала без ентусиазъм. Не беше и груба, по-скоро разсеяна. Като човек, който наистина е твърде зает, за да приема гости.
— Здравей, Инес! — казах аз. — Отдавна не сме се виждали! Как са нещата при теб?
— Защо питаш? — зачуди се тя. — Надали това те интересува особено. — Не прозвуча враждебно.
Приех думите й като знак, че според нея животът сега е твърде кратък за празни приказки. Затова на мига реших да не увъртам, а да давам направо.