Warcross

Вместо това изцеждам всичкото достъпно инфо и на двамата. Пред виртуалния ми взор изниква списък с данни за най-скорошната кореспонденция на Тримейн. Нищо в нея не изглежда подозрително. Насочвам вниманието си към данните на Макс Мартин. И неговите са изненадващо оскъдни. Почти няма скорошни имейли, само по някое спорадично съобщение. Нищо, което да върши работа.

Рошан ми се притичва на помощ, преди демоните да успеят да добавят и още.

— Пестете си приказките — казва той хладно, впил очи в Тримейн. — Това ще го изясним на арената.

Макс ми хвърля пренебрежителен поглед. Радвам се да видя това и си личи, че и Рошан също се радва — те ще ме подценят, точно както искаше Ашър.

— Големи думи от устата на отбора с най-нисък рейтинг — казва той. — Я се връщайте при вашите ездачи. — После се отдалечава, а Тримейн тръгва подире му.

— Кой им е сгазил домашните любимци тая сутрин? — измърморвам на Рошан, забила поглед в гърба на Тримейн.

Рошан свива рамене.

— Просто част от стратегията на демоните. Приказват гадости с надеждата някоя от тях да влезе под кожата на противника и да залепне там. Понякога действа. Повториш ли някоя обида достатъчно пъти, и най-острият ум ще повярва в нея.

Неясен спомен от минали турнири изниква в ума ми и изведнъж си спомням, че преди съм виждала Тримейн и Рошан заедно, усмихнати, засмени.

— Ей… — казвам. — Тримейн играеше за „Ездачите на феникси“, нали? Вие двамата не бяхте ли приятели?

Рошан прави кисела физиономия.

— Ами, би могло да се каже.

— Какво стана?

— Тримейн иска да печели. На всяка цена — отвръща той. — Това е всичко. Когато демоните станаха новият най-добър отбор, той поиска да се разкара от ездачите — свива рамене. — Но все едно. И без това с тях си подхожда повече.

Спомням си, че Рошан и Тримейн бяха уайлдкард играчи в една и съща година. Рошан беше първият избор. Иска ми се да го попитам за това, но изразът на лицето му ми подсказва, че му се иска час по-скоро да смени темата. Може да е било и нещо повече от приятелство. Затова само кимам и го оставям на мира.

Хами ни маха от другата страна на дансинга и привлича вниманието ни. Тя сочи малка тълпа, скупчила се около някого. Отнема ми известно време да разбера, че този някой е Хидео, ръкавите на официалната му риза са запретнати до лактите, а блейзърът е метнат на едното му рамо. Кен върви до него, като не спира да поздравява и официални играчи, и фенове, ухилен до уши както винаги. Хидео е по-резервиран, изражението му е точно толкова сериозно, колкото си го спомням, дори и когато поздравява вежливо всеки, изпречил се на пътя му.

Хами си проправя път до нас, награбва ни за лактите и ни завлича напред.

— Елате да кажем здрасти! — подвиква ми тя през рамо.

Накрая се сбутваме най-отзад зад група „Рицари на облаците“ и отбор „Андромеда“, докато пред нас Макс и Тримейн се редуват да се здрависват с Хидео. Тримейн му казва нещо набързо и Хидео кимва търпеливо, без да се усмихва.

Прехапвам устна, опъвайки смутено роклята си надолу, и за хиляден път проклинам решението си да я сложа.