Джейк се обърна и забърза обратно по ветровитата галерия. Беше раздразнен, задето не откри Джейн у дома, и се чудеше къде ли е тя. Беше сигурен, че днес не е на смяна във „Викинг“, а нямаше и семинари. Можеше да се очаква, че ще си бъде у дома. През ум не му минаваше, че животът й може вече да не се движи по схемата, позната му от времето, когато самият той беше част от него.
Слезе тичешком по стълбите, опитвайки се да не мисли за причината, поради която обичайната миризма на урина бе подменена от лют мирис на дим, и забърза към мястото, на което бе паркирал. За негово голямо облекчение аудито на Каролайн си беше на мястото и като че ли никой не го беше пипал. Познаваше достатъчно добре Маршпул Фарм, за да е наясно, че такава скъпа кола не беше в безопасност тук дори посред бял ден. Същото се отнасяше и до двете паркирани наблизо полицейски коли. Седна в колата, заключи вратите и се зае да обмисля какво да предприеме по-нататък. Трябваше да положи усилия да възстанови отношенията си с Джейн. Най-лесно би могъл да постигне това, ако можеше да уреди да разговарят насаме. „Викинг“ отпадаше — Хари щеше да бъде там, готов да постави прът в колелата му. Хари никога не го беше харесвал. Университетът също не беше подходящ — там тя щеше да бъде заобиколена от приятели, колеги, студенти, все хора, зад които би могла да се прикрие като зад щит. Библиотеката не му вършеше работа, защото там тя би могла да използва като предлог изискването да се пази тишина.
Едно беше сигурно — той не можеше да се навърта постоянно тук и да следи апартамента й като някакъв жалък частен детектив. Би привлякъл прекалено лесно вниманието на много хора, които не биха се поколебали да сторят необходимото, за да го лишат от колата, портфейла и мобилния му телефон. Да не говорим пък, че и полицията би се заинтересувала от всеки, комуто би хрумнало да кара такова ауди из Маршпул.
Накрая, след като не можа да измисли нищо по-добро, той се обади в университета. Ако беше променила програмата си и имаше часове днес, щеше да му бъде много по-лесно да я причака там. После можеше да тръгне след нея и да подбере подходящия момент.
Когато най-сетне се свърза със секретарката на катедра „Англицистика“, тя го помоли да почака, докато провери какво е положението. Джейк барабанеше нервно с пръсти по волана и се опитваше да не чува тенекиения глас на Стинг, който се лееше от слушалката. Питаше се какво ли ги прихваща хората, които избират музиката, която събеседникът им по телефона слуша, докато изчаква. Защо не изберат нещо, което да не опъва нервите на човека, който виси от другата страна на линията, а да го успокоява, вместо да му навява убийствени помисли. Бе много благодарен, когато музиката най-сетне спря и жената проговори отново.
— Нямате късмет — каза тя. — Джейн Грешам няма часове днес. Всъщност тя е в отпуск. Ще се върне чак след две седмици.
— Отпуск ли? Да не би да има някакъв семеен проблем или нещо подобно?
— Не мога да ви кажа нищо повече от това, което е въведено в компютъра. „Отсъства във връзка с научната си работа“ — не пише нищо повече. Ако искате да предадете съобщение, мога да го оставя в нейното отделение за писма.
