Възмездие от гроба

Джейн подмина отклонението за Грасмиър, където шосето завиваше. Веднага след завоя пред нея се появиха пътепоказателите за Дъв Котидж и музея на Уърдсуърт. Надяваше се днес да не е особено оживено, не като през лятото, когато малките стаички в които някога семейство Уърдсуърт е водело своя въздържан, ограничен от социални условности живот, бяха постоянно претъпкани с туристи. Уилям вероятно би счел, че хората просто му отдават дължимото — никога не се е съмнявал в своя гений, безпокояла го е единствено мисълта дали обществеността го оценява по достойнство.

Джейн остави колелото си пред приятното кафене с дървени маси и столове и влезе вътре. Антъни Катоу седеше в един ъгъл и четеше сутрешния вестник. С дългата си побеляла коса, вързана на опашка, и кацналите на носа му очила с елипсовидни стъкла той приличаше повече на застаряващ рокер, отколкото на музеен куратор. Носеше това, което Джейн определяше като негова работна униформа — протрити джинси, кожени ботуши, джинсова риза и кожен елек, чиито многобройни джобове бяха издути от записките, които си правеше постоянно, а после прилагаше в така наречените „работни досиета“. Независимо от външния му вид, на този свят несъмнено нямаше човек, който да знае повече за живота и творчеството на Уилям Уърдсуърт и за неговото семейство. Целият му съзнателен живот бе посветен на почти фанатично търсене и събиране на сведения за поета и неговия свят. Нещо повече, той не пазеше ревниво натрупаните познания за себе си — потискащо често срещан обичай в академичния свят, както Джейн вече бе установила. Антъни споделяше всичко, което знаеше, с неограничена щедрост. Някои биха казали, че склонността му да споделя знанията си става понякога досадна — но Джейн никога не би се присъединила към такова мнение.